Първо извади панталоните, обръщайки джобовете наопаки. Джинсите издаваха миризма на пръст, мъх и химикали.
Бяха празни.
Като обръщаше панталоните, ми показа много бледи кафяви петна, които не бях забелязал.
— Кал от мястото, където е лежала на земята.
Отново сгъна дрехата спретнато, извади бялото чорапче, после и другарчето му, сетне бели памучни гащички на розови цветенца, чието дъно беше отрязано.
— Изследвали са за семенна течност — промърмори Майло.
После дойде ред на гуменките. Майло извади стелките и разгледа обувките, отбелязвайки:
— В обувките на онова дете Ортис кръвта направо се е набивала на очи, но все пак да проверим — четиридесет и първи номер, произведени в Макао, nada, няма кръв, каква изненада.
Белият памучен сутиен го накара да се поколебае за миг, преди да извади последната дреха — обточената с дантела бяла тениска, която бях видял на снимките. Отпред беше чиста, но на гърба беше изцапана със същите кафяви петна. Имаше две джобчета.
Майло разтвори едното с пръсти, погледна вътре, после надникна и във второто и извади правоъгълно листче.
— А-ха, доктор Шерлок, попаднахме на някаква следа — „Инспектирано от номер 11“.
После обърна хартийката и ченето му увисна от почуда.
В средата спретнато бяха напечатани четири букви: DVLL.
22.
Същата вечер в десет часа влязохме в задната стая на малък ресторант на булевард Санта Моника, който се намираше на четири преки от полицейското управление в Уест Ел Ей. Червенокосата простолика келнерка изглежда ни се зарадва, а банкнотата, която се шмугна в дланта й, подобри настроението й още повече.
В това помещение с яркозелени тапети и пейки с кожена (естествена или изкуствена) тапицерия спокойно можеше да се проведе цяло сватбено тържество. По стените висяха изискани импресионистични репродукции, които изобразяваха парижки улици, долината на Лоара и други места, които едва ли биха били посетени точно от ченгета, но единствените посетители бяха трима полицаи, настанени в най-голямото сепаре в дъното на салона.
Уилис Хукс и Рой Макларън от Саутуестското управление пиеха айс чай, а на масата седеше още някакъв едър и набит белокос мъж на около шейсет години, с карирано сако и черна памучна блуза, който пиеше бира.
Докато се настанявахме в сепарето, Майло представи възрастния господин като детектив Мануел Алварадо, от Нютънското управление.
— Приятно ми е, господин докторе — отвърна другият. Имаше мек глас, а кожата му бе потъмняла и загрубяла като на полски работник.
— Благодаря ти, че пожертва свободната си вечер, Мани.
— За детективска сбирка? Не бих я пропуснал за нищо на света. В Согъс не става нищо интересно.
— Чак там ли живееш? — попита Хукс.
— От петнадесет години.
— И как се развличаш?
— Отглеждам разни неща.
— Растения?
— Зеленчуци.
Келнерката отново изникна до масата.
— Всички ли се събраха?
— Всички — потвърди Майло.
— Нещо за вечеря, господа?
— Донеси от смесения ордьовър.
Когато тя се отдалечи, Макларън отбеляза:
— Господа. Очевидно не ни познава.
Всички се почувствахме длъжни да се усмихнем.
Хукс се обърна към Майло:
— Ти направо ме срази по телефона. Не бях изпитвал такава изненада откак бившата ми жена ми заяви, че вече не ме намирала красив.
— И аз много се изненадах, Уилис — отвърна Майло.
Алварадо извади от джоба си пакетче дъвка и предложи на присъстващите. Всички отказаха. Той извади една и я лапна, замислено отбелязвайки:
— Ди Ви Ел Ел. Такова съвпадение, а никой не го е чувал досега.
— Ние разпитахме цялото управление и нищо — вметна Макларън.
— И в Уест Ел Ей е така — съгласи се Майло. — ФБР нямат нищо в архива.
— Аз пак си прегледах копието от случая Ортис — каза Алварадо.
— Своето копие?
— Оригиналът го нямаше, появи се чак вчера — сигурно е станало някакво объркване, добре че винаги си правя ксерокопие. В тоалетната, където е било убито момчето, никъде няма надпис DVLL, а навремето най-старателно бях преписал всичко от стените. Продължавам да търся обувките, но доколкото си спомням, в тях нямаше нищо, само кръв. Тъй че не съм много сигурен дали моят случай спада към вашите.