На прага се появи боса едра жена към четиридесет години, висока около метър и петдесет и пет, с бяла памучна блуза „Армани“ и черен ватен анцуг. Беше с късо подстригана кестенява коса и имаше приятни черти на лицето — преди десет години сигурно е била доста красива с този малък, но добре оформен нос и пълните си устни.
Имаше прекрасна кожа с цвят на слонова кост и румени страни. Сиви очи, които се взираха зорко и напрегнато изпод старателно оформените вежди.
Тя открехна вратата само колкото да ни вижда. Зад нея се забелязваше тъмна дневна.
— Госпожа Буджишин? — обърна се към нея Майло.
— Да.
— „Хермес Илектрик“?
Пауза.
— Аз съм „Езиково училище Хермес“ — обясни тя, произнасяйки думата „хуур-меес“. После се усмихна. — Някакъв проблем ли има?
— Ами просто сме малко объркани, госпожо. Защото на вашия адрес е регистрирана електрическа компания на име „Хермес Илектрик“ от долината.
— Така ли?
— Да, госпожо.
— Това е… някаква грешка.
— Мислите ли?
— Да, разбира се.
— А какво можете да ни кажете за господин Алмони?
Тя отстъпи малко по-навътре и попритвори вратата.
— Кой?
— Алмони. П. Л. Алмони. Кара служебен микробус на фирмата „Хермес Илектрик“. Има пощенска кутия недалеч оттук.
Ирина Буджишин не отвърна. После сви рамене.
— Не го познавам.
— Наистина ли? — Майло се приведе към нея и кракът му се плъзна към вратата.
Тя отново сви рамене.
— Вие сте „Хермес“ и те са „Хермес“, а техният номер съответства на вашия адрес.
Мълчание.
— Къде е Алмони, госпожо?
Ирина Буджишин отстъпи още по-назад, сякаш се канеше да затвори вратата, но Майло й попречи.
— Ако го укривате, може да изпаднете в големи неприятности…
— Не познавам такъв човек.
— Не познавате такъв човек? Значи името е фалшиво? Питам се защо ли приятелят ви трябва да се крие под фалшиво име?
Излая въпросите един след друг. Устните на пълната жена побеляха, но тя продължаваше да мълчи.
— И кое друго е фалшиво? Езиковото училище? Или мениджърската позиция в „Метрополитен Тайтъл“? Какво всъщност работите, госпожо Буджишин? Дали ще ни кажете, или не, няма никакво значение, защото тъй или инак ще разберем.
Рускинята продължаваше да стои като паметник.
Майло натисна вратата по-силно и жената въздъхна.
— Влезте. Ще поговорим.
Включи настолна лампа с формата на ларва. Дневната й по нищо не се различаваше от хиляди други дневни стаи: скромни размери, нисък таван, кафяв мокет, най-обикновени мебели. Кътът за хранене се състоеше от сгъваема маса за карти с три сгъваеми стола около нея. Зад белия плот се виждаше кухня със светли дъбови шкафове.
— Моля седнете — покани ни тя, намествайки бухналата си коса без особен ефект.
— Няма нужда — отвърна Майло, оглеждайки вътрешния коридор, отделен със завеса от дървени мъниста. В дъното се забелязваше отворена врата към баня: нощен полумрак, бельо по кабината на душа.
— Колко стаи има натам?
— Една спалня.
— А има ли някой?
Ирина поклати глава.
— Сама съм… Искате ли чай?
— Не, благодаря. — Майло извади пистолета си, шмугна се през мънистата и сви наляво.
Ирина продължаваше да стои неподвижно, без да ме поглежда.
След миг Майло се върна.
— Добре. Разкажете ни сега за „Хермес Илектрикс“ и господин П. Л. Алмони.
Този път името извика на устните й усмивка.
— Трябва да се обадя по телефона.
— На кого?
— На един човек, който може да отговори на въпросите ви.
— Къде е телефонът?
— В кухнята.
— Има ли нещо друго, което трябва да зная?
— Имам оръжие — тихо му съобщи тя. — В чекмеджето на шкафа до хладилника, но не възнамерявам да стрелям срещу вас.
С няколко енергични крачки Майло застана до шкафа и извади оръжието: хромиран автоматичен пистолет.
— Зареден и готов за стрелба.
— Живея сама.
— Разполагате ли с друго оръжие?
— Не.
— И господин Алмони не се крие в килера?
Тя се разсмя.
— Кое му е смешното?
— Такъв човек не съществува.
— Откъде сте толкова сигурна, щом не го познавате?