До компютъра имаше два бели телефона, три топа хартия и две червеникавокафяви кадифени чантички с избродирана златна еврейска звезда на всяка от тях. Върху по-малката беше сгъната плетена шапчица — тъмносиня с червени рози по края.
Шарави улови погледа ми.
— За молитва — обясни. — Шал, филактерии и молитвеник. Имам нужда от всякаква помощ.
— За какво се молите? — поиска да знае Майло.
— Зависи.
— За каквото искате?
— За каквото чувствам, че си струва. — Шарави разтвори по-голямата чантичка и извади сгънато парче бял вълнен плат на черни ивици. — Виждате ли — няма нищо опасно.
— Да те пази бог може да се окаже опасно — заяви Майло. — Или най-малкото да си мислиш, че те пази.
Извитите вежди на Шарави се вдигнаха още по-нагоре.
— Значи щом съм религиозен, съм опасен фанатик?
— Не, просто казвах, че…
— Разбирам раздразнението ви, започнахме запознанството си по твърде неприятен начин. Но защо да губим повече време? Вие, както и аз, искате да разрешите случая. А освен професионалната мотивация, аз искам да се прибера в Йерусалим при жена си и децата си.
Майло не отвърна.
— Колко деца имате? — попитах.
— Три. — Шарави прибра шала. — Следих ви, защото това беше единствения начин да събера някаква информация. Постъпката ми е била груба? Несъмнено. Неетична? Бих могъл да споря по въпроса, но приемам и това. Но в крайна сметка не съм извършил кой знае какво престъпление. Защото е било убито невинно дете — вече са дори три. Поне. Мога да понеса отговорността за греховете си. Подозирам, че и вие.
— Добре ме познавате, а?
Шарави се усмихна.
— Имах случай да науча нещичко за вас.
— Ха, в Йерусалим има ли комедийни моноспектакли?
— В Израел всички са пророци. То е едно и също. — Той докосна чантичката. — Вие сте компетентен професионалист, господин Стърджис, а компетентните хора се съсредоточават върху важните неща. Не се опитвам да ви излижа подметките, просто констатирам факт. Ще донеса кафе. Сигурни ли сте, че не искате?
— Абсолютно.
Той ни остави сами в стаята.
Загледах се в компютърните справочници, а Майло разкопча втората чантичка. Черни кожени ивици и кутийки.
— Това са филактерии — поясних. — Вътре има библейски…
— Знам какво са. Миналата година работих върху една кражба — някакви хулигани разбили синагога недалеч оттук. Изпотрошили всичко, ограбили благотворителните каси, накъсали свещенописанията и тези неща. Помня как оглеждах и се питах какви са всичките тези колани. Старецът, който се грижеше за синагогата — клисарят — ми обясни. После се разплака. Каза, че това му напомняло за погромите в Европа, на които станал свидетел като дете.
— Хванахте ли ги?
— Не. Има един човек — един колега на име Декър — в долината, който е религиозен евреин и използва такива работи. Зная, защото съм го виждал на една почивка как става рано сутрин да се моли, целият увит в тях. Викаха му „Равина“. Преди няколко години му помогнах с един случай — израелска връзка, в интерес на истината. Може би няма да е зле да му звънна и да го питам дали познава Кармели или този шегаджия.
— И там ли беше убийство?
— Изчезнало семейство, но накрая излезе убийство. Намерих му някакви документи — нищо особено. Почтен човек е, но му нямам доверие.
— Защо?
— Повишиха го в лейтенант.
Засмях се.
Той отвори гардероба. На лоста не висяха дрехи. На рафтчето отгоре имаше няколко малки, новички на вид картонени кутии и три продълговати черни платнени калъфа.
Майло измъкна най-предния, отвори го и измъкна отвътре някакъв черен метален предмет.
— Това е цевта, останалата част е вътре. — Пъхна ръка в калъфа и последователно извади останалите части на автомата, като внимателно ги разглеждаше, после ги прибираше обратно. В другите калъфи имаше карабина с оптичен мерник и двуцевна пушка, лъснати до блясък.