Кои ще са новите богове? Генетиците? Етиците?
Учени прегръщаха идеологията на нацизма в рекордни мащаби.
А политиците?
А водените от най-долни инстинкти служители на ръководни длъжности в Здравната организация?
И като почистим света от едни „дегенерати“, кои ще са следващите в хромозомния списък?
Физически слабите? Не очарователните? Скучните? Грозните?
Ужасяващи мисли, а фактът, че психологията някога ги е приемала, ме отвращаваше.
Расистката помия на Годард и Търман още звучеше в главата ми. И двете имена се произнасяха с почитание в Замъка на Психологията.
Като дете, което открива, че родителите му са престъпници, чувствах как в мен зейва ледена непрогледна яма.
Бях провел безчет тестове за интелигентност и се гордеех, че знам и недостатъците, и предимствата на този инструмент.
Ако се провежда както трябва, тестуването наистина е ценно. Освен това загнилото петънце, което току-що бях открил в сърцето на златната ябълка на моята област, ме накара да се запитам какво друго съм пропуснал, въпреки цялото си образование.
Установих, че е един часа на обед и бях прекарал в библиотеката пет часа. Беше време за обед, но нямах апетит.
Взех „Пресушаване на мозъка“.
Единствената предпоставка на цялата книга ми се изясни само след няколко страници:
Материалният успех, моралът, щастливите бракове, доброто отглеждане на деца — всичко това е продукт на висока степен на предполагаема обща интелигентност, чието съществуване се дискутираше от години.
Авторът я представяше за дадена.
Книгата бе издържана в ласкателен, угоднически тон: „ти, високоинтелигентни читателю“.
Върховното излизване на подметките, по асоциация.
Може би този факт — съчетан с туширането на тревогите на горната прослойка от средната класа в труден момент — обясняваше как книгата бе станала бестселър.
Бях убеден, че е ненаучна, защото страница след страница попадах на погрешни твърдения, слаби препратки и цитати от статии, които авторът привличаше в подкрепа на мнението си, а когато ги преглеждах, се оказваше, че там се твърди тъкмо обратното.
Обещаваше да подкрепи твърденията с цифри, които така и не се появяваха. Възраждане на теорията на Галтън за интелигентността, която зависи от наличието на един-единствен ген.
Стогодишна глупост — кой бе написал този боклук?
В биографията на корицата се казваше, че авторът се занимавал със „социални науки“: доктор Артър Халдейн.
Изследовател в института „Лумис“ в Ню Йорк.
Нищо повече.
Копието нямаше обложка, тъй че не разполагах със снимка.
Грозна история.
Грозни времена.
Та кое друго било новост?
Главата ме болеше и очите ми пареха.
Какво ще кажа на Майло и Шарави?
Че псевдонаучните глупости се продават добре?
Каква връзка има всичко това с трите мъртви деца?
Убиецът, който наблюдава, дебне и прочиства стадото…
С научна обосновка?
Защото някои животи не си струва да бъдат живени?
Значи всъщност не е убиец.
А биоетик на свободна практика.
29.
Не ми остана време единствено за „Изопачената наука“ — критиката на „Пресушаване на мозъка“ и макар да не виждах с какво би могла да ми бъде полезна, я заех за вкъщи.
Бяха ми оставили едно съобщение. От Майловия домашен телефон, но на името на доктор Ричард Силвърман.
Майло и Рик живееха заедно от години, но рядко бях имал случай да говоря с него. Той предпочиташе да слуша. Резервиран, старателен, в добра физическа форма, винаги добре облечен, той бе пълно отрицание на оперирания от естетизъм Майло и много хора ги намираха за доста странна двойка. Знаех, че и двамата са мислещи, целеустремени хора, страдали много от хомосексуалността си и дълго бяха търсили своя ниша, както като индивиди, така и като двойка. И двамата се погребваха в работа — Рик прекарваше над сто часа седмично като старши лекар в спешното отделение в „Седарс-Синаи“ — и миговете им заедно често преминаваха в мълчание.
— Благодаря, че се обаждаш, Алекс. Как вървят нещата? — започна Рик.