Выбрать главу

— Моля ви. И късмет със съседската подкрепа.

— Успех и на вас — заключи Грег. — Бог помага на онези, които си помагат сами.

На връщане в града се натъкнах на голямо задръстване и лоши настроения. Докато чаках на изхода за Сънсет, размишлявах за късмета на семейство Дейл.

Домовете и на Хелена, и на Нолан бяха обрани.

Кражбите в Ел Ей бяха нараснали прекомерно, но никога не съм вярвал в съвпаденията и сега се чувствах неспокоен.

Някой им е набрал за нещо?

Някой търси нещо? Информация за смъртта на Нолан?

Нещо, което Хелена знае?

В деня, когато я придружих до апартамента на Нолан, тя взе само семейните албуми, но може би после се е върнала, разтребила е хаоса и е открила нещо, което я е разстроило толкова, че я е накарало да изостави терапията, да напусне работа и да замине.

Или може би е било последната капка.

Колите тръгнаха, после пак спряха.

Надуваха се клаксони, размахваше се не един среден пръст, носеха се ругатни.

Цивилизация.

30.

Същата вечер в осем часа с Робин бяхме в банята, когато звънна телефонът. Тя ме погледна, събрала коса на тила си, а водата се стичаше по гърдите й.

Тъкмо си галехме стъпалата. Проклетото нещо млъкна.

По-късно, докато се сушахме, прослушах записа.

— Майло е. Обади ми се в колата.

Като му позвъних, каза:

— Намерих още един случай. В Холивуд, преди Реймънд Ортис. Преди седемнадесет месеца.

— Горкото дете. Колко голямо…

— Не. Не е дете. Нито пък е бавноразвиващ се. Тъкмо напротив.

Срещнахме се в едно денонощно кафене на Хайланд, северно от Мелроуз. Модернистичен дизайн, бар във формата на бумеранг, трима любопитни вестникари хапваха пай, свиреше лош запис на „Холивуд Стрингс“.

Като добър полицай, Майло бе избрал сепарето в дъното и седеше срещу някаква тъмнокоса жена. Махна ми и тя се обърна. Стори ми се на около двадесет и пет. Беше много слаба и излъчваше някаква строга красота: заострена брадичка и остър нос, лъскава черна къса коса, бляскави кафяви очи. Костюмът й беше черен. Пиеше шоколадов шейк в стъклена чаша. Майло бе затъкнал салфетка под брадичката си и си хапваше пържени миди и лукови резенчета и пиеше айс чай.

Жената ме проследи с поглед, докато се приближавах. Като стигнах на половин метър, се усмихна — искрено, не просто от възпитание. Измери ме от глава до пети, сякаш ми взимаше мярка за костюм.

— Алекс, това е детектив Петра Конър от отдел „Убийства“ в Холивуд. Петра, доктор Делауер.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Конър.

Лекият грим придаваше дълбочина на очите й, които не се нуждаеха от повече. Имаше дълги тънки ръце с топли, силни пръсти, които стиснаха за миг моите и после отново се стрелнаха към сламката в малцовото й питие.

Настаних се до Майло.

— Нещо за ядене? — попита той.

— Не, благодаря. Какво става?

— Детектив Конър има орлово око.

— Е, провървя ми — тихо каза тя. — Обикновено не обръщам внимание на бележки.

— Повечето са пълни глупости.

Петра Конър се засмя и завъртя сламката.

— А, да — рече Майло. — Щях да забравя. Щом работите с Бишъп, вероятно никога не чувате мръсни думи.

— Аз не, но Бишъп чува — отговори Конър.

— Партньорът й е мормон — обърна се към мен Майло. — Много е умен и принципен. Вероятно един ден ще стане шеф. Преди известно време Петра и той се заловиха с въпросния случай. В момента той е със съпругата и децата си в Хаваи, затова Петра извършва разследването сама.

— Цялата история ме поразява — каза тя. — Вероятно става дума за серийни убийства. Защото нашият случай не беше дори убийство, а евентуално самоубийство. Но не достатъчно съмнително, за да промени заключението на съдебния лекар, затова приключихме следствието като самоубийство. Но когато видях бележката ви…

Конър тръсна глава, блъсна настрана малцовото питие и избърса устни. Червилото, което остави върху сламката, имаше кафяв оттенък. Черният цвят на косите й беше естествен. Вероятно наближаваше трийсетте, но на лицето й нямаше нито една бръчка.

— Коя беше жертвата? — попитах аз.

— Двайсет и девет годишен учен на име Малкълм Понсико. Доктор на науките, специалист по клетъчна физиология от Калифорнийския технологичен институт. Предполага се, че е бил гений. Живеел е в Пасадена, но е работел в научноизследователска лаборатория на Сънсет, близо до Върмонт — Хоспитал Роу — и там е умрял.