Майло ритна ствола на едно дърво, измърмори нещо под носа си, отново закрачи из полянката, като се оглеждаше, накрая попита:
— Видя ли нещо, което да ти направи впечатление?
Поклатих глава и се върнахме на същата пътека, която ни отведе обратно до паркинга. Смугъл мъж с униформа с цвят каки и с миньорски шлем косеше с машина тревната ивица. Обърна машината и я подкара към другия край на полянката. Козирката на шлема засенчваше лицето му.
— Май само си загубихме времето — отбеляза Майло, докато изкарваше колата на заден ход.
— Не се знае.
— Имаш ли време да се запознаеш с материалите по разследването?
В съзнанието ми изплува лицето на Айрит Кармели.
— Разполагам с неограничено време — отвърнах замислено.
5.
Беше сигурен, че не са му обърнали внимание. Изчака двайсетина минути след потеглянето на колата, слезе от косачката, завърза последния чувал, пълен с листа и смет, качи се на машината и бавно я подкара към изхода на резервата. Спря недалеч от жълтеникавата врата и избута косачката встрани от пътя. От управата на парка така и не бяха забелязали липсата й. Лоша дисциплина. Много лоша. Момичето бе умряло в резултат на небрежността на служителите.
Косачката бе допълнила образа на човека, за когото се представяше. Както обикновено номерът с униформата се беше задействал безотказно: никой не те забелязва, когато носиш униформа и се занимаваш с физически труд.
Колата му, сива тойота „Корола“ с фалшиви регистрационни номера, беше паркирана недалеч от входа на парка. Под седалката на шофьора бе скрита кутия с деветмилиметров полуавтоматичен пистолет.
Непознатият беше мършав и се движеше бързо. Щом наближи колата, изключи с дистанционното алармената система, огледа се с безразличие, сякаш не се интересуваше дали са го забелязали, сетне се качи и бързо потегли. Когато излезе на Сънсет, зави на изток.
Следваше посоката, в която се бяха отправили двамата посетители на резервата. Нито детективът, нито психоаналитикът бяха обърнали внимание на човека с косачката. Полицаят беше истински великан с големи ръце и крака и с приведени рамене. Стъпваше бавно и тежко като затлъстял бик. Дори отпуснатото му, набръчкано лице напомняше муцуна на бик… не, на носорог.
На печален носорог. Още не бе започнал разследването, а вече изглеждаше обезкуражен. Нима е възможно такъв песимист да бъде добро ченге? Или защо пък не? Този човек беше професионалист и навярно знаеше колко минимален е шансът да се добере до истината.
Виж, психологът бе друго нещо, съвсем различен от приятеля си. Енергичен, очите му шареха навсякъде. Имаше вид на упорит и амбициозен човек. И сигурно му бе приятно да се изживява като ченге… Ала вероятно бе абсолютен аматьор, който поради невежество си пъхаше главата в торбата.
Смуглият наблюдател с насмешка си помисли, че бяха изминали три месеца, а никой дори не подозираше какво се е случило с Айрит.
6.
Майло ме остави пред дома ми и се върна в полицейското управление. До ушите ми долетя воя на електрически трион. Явно Робин пак работеше усилено. Запътих се към пристройката, слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците на чистото и просторно помещение. Изчаках Робин да изключи триона, сетне се приближих до нея. Тениската й бе мокра от пот, пот се стичаше и по лицето й. Избърса ръцете си и се усмихна.
— Научи ли нещо? — попита ме тя.
— Не. — Разказах й за парка и за „гробницата“ между дърветата.
Кафявите й очи се разшириха и тя потръпна.
— Кошмарът на всеки родител! Какво ще предприемете?
— Майло ме помоли да прегледам информацията.
— Отдавна не си участвал в разследването на подобен случай, Алекс.
— Права си. Най-добре да се залавям за работа. — Целунах я по челото и излязох от ателието.
Робин ме проследи с поглед.
След тричасово проучване на досиетата, бях научил следното:
Господин и госпожа Зев Кармели бяха наели къща на престижна улица в Бевърлиуудс. Живееха със седемгодишния си син Одед. Зев беше на трийсет и осем, родом от Тел Авив, дипломат от кариерата. Трийсет и четири годишната му съпруга Лиора бе родена в Мароко, но бе израснала в Израел. Сега работеше като преподавател по иврит в еврейското училище на Уест Сайд. Преди година бяха пристигнали от Копенхаген, където в продължение на три години Кармели е бил аташе в израелското посолство. Преди това е работил в посолството в Лондон, завършил е специалността „международни отношения“ в лондонския университет. Той, съпругата му и Одед говорели английски почти без акцент. Според бащата Айрит говорела „сносно, като се има предвид състоянието й“.