Ако не бе навременната тревога, щяха да ни избият до един. Но при сегашното положение нашите противници нямаха голямо предимство. Стволовете на дърветата предпазваха и нас и тях. Само вдлъбнатата страна на нашите редици бе уязвима и неприятелят можете да стреля през полянката. Но тя бе петдесет ярда в диаметър и тъй като не бяхме позволили на индианците да се приближат до края й, знаехме, че куршумите им не можеха да достигнат до нас. Така че и в това отношение можехме да бъдем спокойни.
Маневрата, макар и извършена набързо, ни спаси. Сега се убедихме, че това бе единственият начин да се спасим от незабавно унищожение. Щастие бе, че гласът на Хикмън ни накара така бързо да се отправим към позициите си.
Ние не се забавихме да отвърнем на огъня на неприятеля. Пушките ни вече действаха. Около полянката непрекъснато се чуваше острия пукот, подобен на плясък от камшик. От време на време проехтяваше победоносен вик, когато някой дивак, неразумно изложил тялото си на прицел, падаше прострелян.
Отново гласът на стария ловец звучеше на полянката. Хладнокръвен, спокоен и ясен, той бе чут от всеки.
— Целете се точно, момчета, стреляйте сигурно. Не трябва да изхабим нито прашинка барут. Преди да свършим с тях, ще ни трябва всичкият барут. Никой да не натиска спусъка, преди някой червенокож да кацне на мушката му.
Наставленията бяха съвсем навременни. До този момент неопитните бяха стреляли наслука и изгърмяваха куршумите си веднага щом заредят пушките, като нараняваха само стеблата на дърветата. Хикмън се бе обадил, за да сложи край на неразумната стрелба.
Думите му постигнаха желания резултат. Изстрелите станаха по-редки, но победоносните викове, които известяваха „попадение“, се чуваха по-често отпреди. Няколко минути след започването на битката целият характер на сблъскването се промени. Дивите крясъци на индианците при първата им атака, чиято цел бе да ни уплашат и объркат, вече не ехтяха в гората. Виковете на белите също бяха престанали. Само от време на време се чуваха окуражителни думи, отправени към другаря, или гърлено, победоносно „ура“. Много рядко прозвучаваше индианското „йо-хо-ехи“, с което някой вожд искаше да подтикне бойците си към атака. Изстрелите вече не бяха в залп, а единични или най-много по два-три наведнъж. И от двете страни всеки мереше точно и само когато куршумът попаднеше в целта или когато стрелецът мислеше, че е улучил, се чуваха гласове. Всички бяха твърде много заети със задачата си да бият точно и нямаха време за губене в празни викове и приказки. Може би в цялата военна история няма отбелязана толкова безмълвна и безшумна битка. В паузите между изстрелите настъпиха мигове на напрегната тишина — мигове на пълно, но злокобно затишие.
Никога не се е водила битка при такова необикновено разположение на воюващите страни — два концентрични кръга, външният, образуван от неприятеля, а вътрешният — от хората от нашата група, разгърнати равномерно около поляната. Между двата кръга едва ли имаше четиридесет крачки. На места където някой смел индиански боец под прикритието на дърветата се бе приближил до нашите линии, разстоянието бе още по-малко. Никога не се е водила битка, при която двете страни да са се намирали толкова близко, без да влизат в ръкопашен бой. Ние можехме да разговаряме с нашите врагове, без да повишаваме гласа си. Буквално казано, можехме да се целим в „бялото на очите им“.
При такива условия се водеше битката.
ГЛАВА LXXXIV
СМЪРТОНОСНИЯТ ИЗСТРЕЛ НА ДЖЕЙК
Необикновената битка продължи цели два часа без никакви съществени промени в позициите. От време на време някой смелчага се втурваше от дърво до дърво с голяма скорост, сякаш изстрелян от гаубица. Целта му бе или да се добере до дърво, което да го предпази по-добре, или до място, откъдето може по-добре да се прицелва в някой набелязан неприятел. Стволовете на дърветата не бяха достатъчно дебели, за да ни скрият изцяло. Някои от стрелците стояха прави и се стараеха да изглеждат колкото се може „по-малки“, като се свиваха и стояха неподвижни и плътно долепени до дърветата. Други, забелязали че боровете се „издуват“ малко към корените, бяха легнали по лице и от такова положение продължаваха да зареждат пушките си и да стрелят.
Слънцето отдавна бе високо в небето. Битката бе започнала към изгрев. Нямаше тъмнина, за да скрива едната страна от другата, макар и индианците да имаха малко предимство поради това, че зад нас бе откритата поляна. Но дори и дълбоката гора бе достатъчно светла. Много от мъртвите кичури листа бяха паднали, земята бе плътно покрита с тях — а онези, които все още виснеха над главите ни, образуваха съвсем прозрачна преграда, която не спираше блестящите лъчи на слънцето. Бе достатъчно светло и нашите стрелци можеха да улучат какъвто и да е предмет на големина колкото монета, стига да се намираше в обсега на пушките им. Длан, част от ръка, протегнат крак, челюст, която се подава зад ствола, чифт рамене, твърде широки, за да могат да се скрият зад дървото, дори крайчеца на някоя дреха — привличаха един, понякога и два изстрела от едната или другата страна. Всеки, който показваше лицето си дори само за десет секунди, сигурно получавате куршум в черепа, тъй като и двете страни разполагаха с добри стрелци.