Така минаха два часа, без нито едната от страните да нанесе или понесе сериозни шеги. Разбира се, имаше и жертви. От време на време, когато паднеше някой боец, напрежението се засилваше. Неколцина от нас бяха ранени — един двама по-тежко. Имаше и един убит. Той бе любимец на хората от нашата група и неговата смърт подсилваше желанието ни да отмъстим.
Загубите на индианците сигурно бяха по-големи. Видяхме червенокожи да падат от изстрелите. Сред нас се намираха неколцина от най-добрите стрелци на Флорида. Чухме Хикмън да казва, че бил „изпратил на трима по парче олово“ и че когато изпращал олово, бил сигурен, че то е „отишло, където трябва“. Уедърфорд бе убил един на място. Това не бе само предположение, тъй като мъртвото тяло на дивака се виждаше между две дървета на мястото, където бе паднал. Другарите му се страхуваха да го приберат, за да не попаднат под прицела на ужасната пушка.
Индианците още не бяха изучили изтънчеността на цивилизования боец, който иска от врага си временно примирие, за да положи безполезна грижа за мъртвите, а в същото време с хитро око и крадливи стъпки използува случая да разузнае къде да нанесе най-резултатен удар върху живите.
След известно време индианците възприеха тактиката, която се оказа по-добра при сегашните условия за бой. Вместо един зад някое дърво или зад две съседни дървета се скриваха по двама бойци и веднага щом единият от тях стреляше, другият бе готов да се прицели. Разбира се, човекът, по когото е бил насочен първият изстрел, смяташе, че неприятелят, който е най-близко до него, има празна пушка, изоставаше предпазливостта и се излагаше на опасност.
Преди да разберем новата тактика, неколцина от нашите бяха ранени, а друг бе убит до дървото, зад което ни прикриваше. Тази хитрина отново разгневи хората ни, още повече че ние нямахме възможност да им отвърнем със същата тактика — нашият брой не бе достатъчен, за да се събираме по двама на едно място. Това щеше да ореди редиците ни и нямаше да можем да пазим позициите си.
Трябваше да останем по местата, но да бъдем по-предпазливи и да не се поддаваме на хитрите ходове на нашите врагове.
В един случай обаче платихме на диваците със собствените им монети. В отплатата участвахме аз и Черният Джейк.
Ние стояхме зад две съвсем близки дървета. Насреща се криеха трима диваци, които цяла сутрин стреляха много енергично по нас. Един от техните куршуми бе пробил ръкава на палтото ми и пърхотът от вълнестата коса на Джейк бе поиздухан, но и двамата не бяхме ранени.
По време на битката аз успях да се прицеля в един от враговете ни и ми се стори, че пролях кръвта му. Все пак не бях сигурен, защото тримата индианци бяха скрити зад група дървета и гъсталак от ниски палми.
На Джейк много му се искаше да убие един от тези индианци — огромен дивак, много по-едър от останалите двама. Главата му бе украсена с пера от кралски лешояд и общо взето се отличаваше от другите по дрехите си. По всяка вероятност бе вожд. Но най-необикновеното у него бе изгледът на лицето му, който от време на време се мяркаше за секунда пред нас. То бе цялото покрито с яркозелена боя и блестеше сред дърветата като двойник на слънцето.
Но не това бе накарало Джейк да избере индианеца за обект на своята мъст. Причината бе друга. Дивакът бе забелязал тъмния цвят на кожата на Джейк и няколко пъти по време на схватката му се бе подиграл. Той говореше на родния си език, но Джейк го разбра добре и затова бе озлобен, разярен и се заканваше да отмъсти на аления вожд.
Най-после успях да му дам възможност. Хитро нагласих шапката си да изглежда, че е на главата ми, и я подадох малко настрана от дървото. Това е стар и добре познат трик, но въпреки това, както Джейк се изрази, индианецът „се излъга“.