Здрачът ни завари в напрегнато очакване и доста обнадеждени. Сред обгорените борове мъждееше слаба червеникава светлина. Димът изглеждаше по-малко от преди. Някои смятаха, че пожарът е почти изгаснал. Всички бяха уверени, че е дошло времето да преминем през гората.
Едно неочаквано обстоятелство затвърди тази увереност. Докато чакахме, заваля дъжд. Отначало — едри капки, а после рукна порой, сякаш всички небесни извори бяха отприщени едновременно.
Радостно приветствахме дъжда. Посрещнахме го като добро предзнаменование. Едва се сдържахме да не тръгнем незабавно. По-предпазливите посъветваха другите да имат търпение и да почакаме да стане още по-тъмно. Дъждът продължаваше да се лее. Поради облаците нощта настъпи още по-бързо Когато се стъмни напълно, не се виждаше нито искрица сред дърветата.
„Достатъчно тъмно е — да тръгваме!“ — настояваха нетърпеливите. Всички се съгласиха и потеглихме към лоното на опожарената гора. Движехме се бавно сред черните овъглени стебла. Всеки бе сграбчил здраво оръжието си, готов да го използва. Аз държах пушката си с една ръка — другата висеше в превръзка, закрепена на шията ми.
Не бях сам в нещастието. Шестима от моите другари също бяха „улучени“ и вървяха с мене най-отзад. По-годните вървяха напред. Хикмън и Уедърфорд водеха.
Дъждът ни шибаше. Нямаше листа по дърветата, които да го възпират. Когато вървяхме под изгорените клони, дъждът бръскаше черната пепел по лицата ни и след това отново го измиваше. Мнозина бяха гологлави. Те бяха поставили шапките си върху затворите на пушките си, за да ги запазят сухи. Други пък ги пазеха под палтата си.
Изминахме около половин миля, без да знаем в каква посока се движим. Никой водач не можеше да намери пътека в такава гора. Стараехме се да вървим в права линия, с намерение да минем в гръб на неприятеля. Тъй като до този миг не ни обезпокоиха, започнахме да се надяваме, че ще успеем.
Уви, това бе само краткотраен лъч на надежда. Бяхме подценили хитростта на червенокожите врагове. Индианците ни бяха наблюдавали през цялото време, бяха вървели По стъпките ни и от известно време се бяха движили успоредно на нас от двете ни страни. Всъщност, докато сме мечтаели за безопасност, ние сме се намирали сред неприятелските редици.
Огънят на дулата на сто пушки сред мрачния дъжд и свистенето на сто куршума бяха първите признаци за тяхното присъствие.
Неколцина паднаха от залпа. Някои отвърнаха на огъня, а други мислеха само как да избягат.
Надавайки пронизителни викове, диваците се втурнаха към нас. В тъмнината техният брой сякаш надминаваше броя на дърветата.
Като се изключат някои случайни пистолетни изстрели, не се чуваше никакъв друг пукот. Никой не мислеше да зарежда отново пушката. Врагът връхлетя върху нас, преди да успеем да изтеглим шомпола. Ножът и секирата щяха да решат изхода на борбата.
Схватката бе толкова кървава, колкото и кратка. Мнозина от нашите смелчаци загинаха. Но преди да падне, всеки от тях уби изпречилия му се неприятел, а дори и двама или трима червенокожи.
Скоро бяхме победени. Врагът бе петорно по-многоброен. Какво друго можеше да се очаква? Те бяха отморени и силни, а ние — слаби и гладни — съвсем изтощени. Мнозина от нас бяха ранени. Какво друго можеше да се очаква?
Не видях много от схватката. Едва ли някой друг е видял повече. Биехме се в непрогледна тъмнина.
С една ръка, и то лявата, аз бях почти безпомощен. Гръмнах с пушката наслуки и успях да извадя револвера си. Но ударът на една томахавка не ми даде възможност да го употребя и ме повали безжизнен на земята.
Бях само зашеметен и когато съзнанието ми се върна, разбрах, че битката е свършила. Макар че беше тъмно, видях няколко черни трупа на земята около мене. Това бяха убитите.
Някои от тях бяха мои другари, други — техните врагове. Повечето от тях лежаха вкопчени един в друг.
Диваците се навеждаха над труповете, сякаш да ги разделят. Те изпълняваха отвратителния обичай, с който завършваха отмъщението си — скалпираха неприятелите си.
Наблизо имаше група индианци. Те стояха прави. Един от тях изглежда даваше нареждания. Дори в тъмнината успях да различа трите веещи се пера. Отново Оцеола!
Не бях свободен. Иначе в същия миг щях да се хвърля и да го сграбча, макар и да знаех, че този опит за отмъщение щеше да отиде напразно. Но аз не бях свободен.
Двама диваци бяха коленичили над мене, сякаш да ми попречат да осъществя намерението си. Набързо видях черния си приятел все още жив. И за него се грижеха по същия начин. Защо не бяха ни убили?