В този миг видях, че към мене идва един мъж. Не бе човекът с щраусовите пера, макар и да изглеждаше, че той го изпрати. Когато се приближи, видях, че носи револвер. Бе настъпил последният ми час. Човекът се надвеси над мене и постави оръжието близо до ухото ми, но за голямо мое учудване стреля във въздуха.
Стори ми се, че не улучи и че отново ще се опита. Но неговата цел бе друга. Той имаше нужда от светлина.
Когато барутът избухна, за миг мярнах чертите на лицето му. Бе индианец. Стори ми се също, че съм го виждал по-рано. От движенията му разбрах, че и той ме познава.
Индианецът бързо се отправи към мястото, гдето държаха Джейк в плен. Револверът му сигурно е бил двуцевен. Видях го отново да стреля и да се навежда по същия начин над проснатия на земята негър. После се изправи и каза:
— Те са. Живи са.
Тези думи изглежда бяха отправени към човека с черните пера, защото, щом ги чу, той издаде някакви възклицания, които не разбрах, и се отдалечи.
Гласът му ми направи силно впечатление. Стори ми се, не бе гласът на Оцеола!
Оставиха ни да лежим на земята само още няколко минути. Доведоха няколко коня. Поставиха ни с Джейк на два от тях и здраво ни вързаха за седлата. Дадоха сигнал и с по един индианец на кон от двете ни страни ни отведоха в гората.
ГЛАВА XCI
ЧЕРНИТЕ ПЕРА
Пътувахме цяла нощ. Изгорялата гора остана зад гърба ни. Пресякохме саваната и няколко часа яздихме през гора от великански дъбове, палми и магнолии. Познах уханието на цветовете на магнолията, които след зловонния въздух, който бяхме дишали, миришеха приятно и освежаващо. Точно когато се пукаше зората, стигнахме до една просека в гората, където похитителите ни спряха.
Просеката не бе голяма — само няколко квадратни акра. Гъста гора от палми, магнолии и дъбове я обграждаше от всички страни. Листата на дърветата се свеждаха до земята и поляната изглеждаше оградена от огромна зелена стена без никакъв изход.
В сивата светлина различих очертанията на лагер. Имаше две-три палатки, коне завързани край тях и хора. Някои стояха прави и се движеха. Други се излежаваха на тревата сами или на групи сякаш заедно, за да се топлят. Сред лагера гореше голям огън. Около него седяха или стояха мъже и жени.
Заведоха ни в лагера, но не ни дадоха възможност да го разгледаме. В момента, в който спряхме, ни смъкнаха грубо от конете и ни хвърлиха на тревата. След това ни обърнаха по гръб. Завързаха ни с ремъци през китките и глезените. Опънаха ръцете и краката ни и здраво приковаха ремъците към земята. Приличахме на кожи — опънати, за да изсъхнат. Разбира се, не можехме да разгледаме лагера. Не виждахме нито дърветата, нито дори земята, а само синьото небе над нас.
При всички обстоятелства това положение би било болезнено, а сега с моята ранена ръка то бе непоносимо.
Пристигането ни бе раздвижило лагера. Мъже излязоха да ни посрещнат, а жени се навеждаха над нас, докато лежахме по гръб. Между тях имаше индианки, но за моя изненада забелязах, че повечето жени са от африканската раса — мулатки, самбо и чистокръвни негърки.
Те стояха известно време над нас, като ни се подиграваха и дразнеха. Позволиха си дори да ни измъчват — плюеха върху нас, отскубваха от корен цели шепи коса от главите ни, забиваха остри тръни в кожата ни, като през цялото време надаваха чудовищни крясъци, с които изразяваха удоволствието си и бърбореха на неразбираем диалект, който приличаше на смесица от испански и ямаси.
Моят другар по съдба пострада не по-малко. Сродният цвят на кожата му не събуди съчувствие у тези жени-чудовища. Както белият, така и черният пленник бяха жертви на тяхната адска злоба. Знаех малко испански и успях да разбера нещо от жаргона, на който приказваха. Разбрах какви са намеренията им — щяха да ни подложат на мъчения. Бяха ни довели в лагера, за да ни измъчват. Щяхме да бъдем жертви на голямо представление и тези вещици ликуваха при мисълта за страданията, които щяха да ни причинят. Затова не бяха ни убили, а само пленили.
В ръцете на кои кръвожадни псета сме попаднали? Това човешки същества ли са, индианци ли са? Възможно ли е това да са семиноли? Нали поне досега тяхното отношение към пленниците бе разсеяло всички обвинения, че ги подлагат на мъчения?
В отговор на въпроса ми се разнесе вик. Гласовете около нас бяха заглушавани от крясъци, но думите, които се чуваха, бяха все едни и същи:
— Мулато Мико, Мулато Мико, viva108 Мулато Мико!
По тропота на много копита разбрахме, че пристига група конници. Това бяха бойците, които взеха участие в битката, които ни победиха и плениха. С нас в нощния поход бяха дошли само шестима пазачи. Ние бяхме пристигнали при изгрев. Новата група представляваше главното ядро на неприятеля. Те бяха останали на полесражението, за да доограбят падналите си противници. Макар и да бяха наблизо, не ги виждах. Чувах само тропота на конете им.