Съобщението изглежда остави неприятно впечатление у Оцеола. Изпратиха нови разузнавачи с нареждането мулатът да бъде върнат жив или мъртъв.
Строгата заповед показваше, че Оцеола таи сериозни съмнения към верността на Жълтия вожд. Изглежда, че и бойците споделяха подозренията на вожда си.
Партията на патриотите бе претърпяла в последно време загуби, които се дължаха на отстъпници. Някои от по-малките племена, изнурени от борбата, изтощени от продължителния глад, бяха последвали примера на племето оматла и бяха се предали във фортовете. Общо взето, досега индианците водеха успешни битки, но те знаеха, че белите далече ги превишават по брой и че в края на краищата ще бъдат победени. Духът на отмъщението за дълго понасяните обиди ги бе въодушевил в началото. Те си бяха отмъстили докрай и сега бяха удовлетворени. Любовта към родината, привързаността към родното огнище и патриотизмът сега се балансираха от страха пред пълно унищожение. Последното натежа във везните.
Бойният дух гаснеше. Ако по това време бяхме направили опит да предложим мир, индианците щяха да сложат оръжие и да се преселят. Даже Оцеола едва ли би могъл да ги възпре да не приемат условията. Съмнявам се също дали би опитал да ги възпира.
Дали нерадостното предсказание за бъдещето беше причина за тази унилост, която сега личеше в думите и в държанието му? Дали не бе някаква друга, по-дълбока мъка, терзание, причинено от безнадеждна обич, мъчителният копнеж по любимата, любовта на която той никога нямаше да спечели?
Вълнувах се, когато младият вожд се приближи към сестра ми. Даже и тогава ме измъчваха тягостни съмнения и напрегнато следях израза и на двамата.
Сигурно грешах. Нито в лицето на Оцеола, нито в израза на Вирджиния забелязах нещо, което да ме разтревожи. Вождът се държеше учтиво и скромно. Погледите на сестра ми изразяваха само гореща благодарност.
Оцеола заговори пръв.
— Трябва да ви искам извинение, мис Рандолф, за сцената, на която ви заставих да бъдете свидетелка, но не можах да му позволя да избяга. Той бе ваш, а също и мой най-голям враг. С помощта на мулата той бе скроил това лъжливо нападение с намерение да ви накара да станете негова съпруга. Но ако не успееше, щеше да захвърли маската Тогава вие… Не е необходимо да ви казвам какви са били долните му намерения. Щастие е, че пристигнах навреме.
— Благородни вожде! — възкликна Вирджиния. — Вие два пъти спасявате живота ми и живота на брат ми и нещо повече от живота ни. Нямам ни думи, ни сила да ви благодаря. Мога да ви предложа само този скромен знак на благодарност.
Като каза това, тя се приближи към вожда и му предаде свитък пергамент, който бе извадила от пазвата си.
Оцеола веднага позна документа. Това бе нотариалният акт за собственост на бащиното му имение.
— Благодаря! — каза той с тъжна усмивка. — Това наистина е великодушна приятелска постъпка, но, уви, тя идва твърде късно. Жената, която така много желаеше да притежава ценния документ, която така копнееше да се върне в любимия дом, вече не е между живите. Майка ми е мъртва. Нейният дух отлетя снощи.
Това бе печална новина и за Маюми, която горчиво зарида и се отпусна на рамото на сестра ми. Те сплетоха ръце. И двете плачеха. Сълзите им се смесваха.
Настъпи мълчание, нарушавано само от риданията на двете момичета и от време на време от гласа на Вирджиния, която прошепваше състрадателни думи. Оцеола изглеждаше толкова развълнуван, че не бе в състояние да говори.
След известно време вождът се овладя.
— Елате, Рандолф — каза той. — Не трябва да губим време с миналото, когато бъдещето изглежда толкова несигурно. Трябва да вървите у дома си и да го изградите отново. Вие загубихте само къщата си. Богатите земи все още са ваши. Негрите ви ще бъдат върнати. Дал съм нареждане за това. Вече са на път. Тук не е място за нея — той кимна с глава към Вирджиния. — Няма нужда да стоите тук. Има готови коне. Самият аз ще ви заведа до границата, а зад границата вече нямате врагове, от които да се страхувате.
Произнасяйки последните думи, той погледна многозначително към трупа на плантатора. Разбрах намека му, но не отговорих.
— А тя? — попитах аз. — Гората не е подходящ дом за нея, особено в тези времена. Може ли и тя да дойде с нас? — и аз посочих Маюми.
Вождът сграбчи ръката ми и топло я стисна. С радост видях, че в очите му блесна благодарност.
— Благодаря! — извика той. — Благодаря за приятелското предложение. Това беше единственото нещо, за което исках да помоля. Вие казвате истината. Гората не трябва повече да е нейно убежище. Рандолф, аз ви доверявам нейния живот и нейната чест. Заведете я у дома си.