Бях във възрастта, когато човек се увлича по лова. Ловът стана за мене главно занимание, както за повечето младежи от Южните щати, които нямат какво друго да правят. Татко ми бе подарил чифт прекрасни хрътки. И любимото ми развлечение бе да се крия в близкия „хомък“, да дебна приближаването на елените и пуйките и след това да препускам подир тях в саваната. По такъв начин хващах доста дивеч и от двата вида. Бързоногите кучета лесно догонват дивата пуйка.
Обикновено се отдавах на това приятно занимание рано сутрин, преди другите членове на семейството да са станали от сън — най-подходящото време за лов в саваната.
Една сутрин както обикновено аз се отправих към обичайното си укритие в шубрака. Изкачих се на една скала, на чийто плосък връх имаше място и за мене, и за кучетата. От тази удобна позиция можех да наблюдавам цялата равнина и всичко живо, което се движи по нея. Аз самият оставах скрит. Широките листа на магнолията образуваха нещо като беседка. Между клоните на дърветата се образуваше пролука, през която наблюдавах.
В деня, за който разказвам, аз бях в шубрака още преди изгрев слънце. Конете бяха още в конюшните, а добитъкът в оборите. От пръв поглед видях, че по саваната няма никакви елени. По цялата шир не се виждаше нито един еленов рог.
Бях малко разочарован. Този ден майка ми очакваше гости. Бе пожелала да има еленово месо за обед. Аз й бях обещал, че ще й донеса, и сега се разочаровах, като видях, че саваната е пуста.
В същото време бях и малко изненадан. Гледката бе необичайна. Почти всяка сутрин тук или там по обширното пасбище имаше елени.
Дали някой по-ранобуден ловец не ме е изпреварил? Беше твърде вероятно. Може би младият Рингоулд от съседната плантация, а може би и някой от индианските ловци, които изглежда никога не спят. Навярно някой от тях е бил по полето и е изплашил дивеча.
Саваната не принадлежеше на никого и всеки можеше да ходи на лов или да пасе добитъка си по нея. Това беше държавна земя, която още не беше продадена на никоя от плантациите.
Аз реших, че навярно Рингоулд или пък старият Хикмън, ловецът на алигатори, който живее край плантацията, са ме изпреварили. А може би и някой от индианците, които живеят оттатък блатата.
Бях огорчен. Нямаше да удържа обещанието си. Нямаше да имаме еленово месо за обед. Можех да убия някоя дива пуйка, но беше още рано за лов на пуйки. Чувах ги да крякат по върховете на високите дървета. Звуците се носеха надалеч в тихата утрин. Но дивите пуйки не ме привличаха. В склада на нашата кухня имаше пуйки. Предишния ден бях убил две. Сега ми трябваше еленово месо.
Налагаше се да прибегна до друг начин на лов. Пушката бе с мене. Можех да опитам в гората, можех също да отида към колибата на стария ловец Хикмън. Той сигурно щеше да ми помогне. Ако вече бе ходил на лов, сигурно имаше в дома си еленово месо. Щях да взема месо от него и да удържа обещанието си.
Слънцето тъкмо показваше диска си на хоризонта. Лъчите му осветяваха върховете на далечните кипариси, чиито светлозелени листа блестяха като златни.
Преди да сляза от позицията си, хвърлих още веднъж поглед към саваната. Това ме накара да променя решението си и да остана на скалата.
Стадо елени се появи откъм кипарисовата гора близо до мястото, където дървената ограда отделя саваната от обработваемите поля на плантацията.
„Аха! — помислих си. — Успели са да се промъкнат до младата царевица.“ Погледнах към мястото, откъдето предполагах, че са излезли от нивята. Знаех, че там близо до ъгъла има отвор в оградата, препречен с подвижни пръти. Прътите се виждаха от скалата, на която седях. Бяха на мястото си. Елените не са могли да минат оттам.
Тогава очевидно елените не са влезли в нивята, защото не беше вероятно да са прескочили прътите или високата ограда от греди и подпори. Елените сигурно бяха излезли от гората.
Но аз забелязах и нещо друго. Животните тичаха бързо, сякаш уплашени от присъствието на някакъв неприятел.
Дали ловец ги преследва? Старият Хикмън, Рингоулд? Или някой друг? Аз не снемах поглед от гората, но известно време не забелязвах нищо.
Дали не ги е изплашил някой рис или мечка? Ако е така, те няма да отидат надалеч. С помощта на хрътките все още мога да ги достигна. Може би…
Мислите ми внезапно се прекъснаха, когато разбрах причината за паническия бяг на елените. Не бе нито мечка, нито рис, а човек.
От тъмната сянка на кипарисите се появи човек. Слънцето докосваше само върховете на дърветата, но все пак бе достатъчно светло, за да видя, че е мъж и дори да го позная. Той не беше нито Рингоулд, нито Хикмън, нито някой индианец. Познавах добре дрехите му — сините памучни панталони, ризата на райета и шапката от палмови листа. Такова облекло носеше нашият дървар. Човекът бе Жълтият Джейк.