— Благодаря ви — рязко каза мисис Джордън и погледна към Дела.
— Моля заповядайте, седнете — покани я Мейсън и посочи на своята клиентка удобното кресло пред себе си. — А сега ми разкажете какво ви доведе при мен.
— Четохте ли днешните вестници? — попита мисис Джордън, след като седна в креслото и внимателно придърпа полата върху коленете си.
Мейсън кимна утвърдително.
— Чудесно — каза тя. — В такъв случай знаете за онзи призрак, за ексхибиционистката от парка, която правела стриптийз на лунна светлина.
Мейсън отново кимна и обръщайки се към мисис Джордън каза:
— Доколкото разбирам, вие не вярвате в свръхестествени явления.
— Не, не вярвам, особено когато се касае за Елеонор.
— А коя е Елеонор?
— „Призракът“. Моята доведена сестра.
— Вие съобщихте ли за това на полицията?
— Не.
— Защо?
— Аз… бих желала първо да разбера дали си струва да правя това.
— Доколкото разбрах. — каза Мейсън, — на снимката, публикувана във вестника, в жената, която си е загубила паметта, вие сте разпознали своята…
— Паметта! Глупости! — мисис Джордън прекъсна Мейсън и го погледна право в очите. — Елеонор е загубила паметта си толкова, колкото и аз. Веднъж тя изпадна в подобно затруднение. И тогава, за да се измъкне, тя симулира загуба на памет. За да може да се завърне отново в обятията на семейството, Елеонор е прибягнала отново до този изпитан вече от нея трик.
— Ще ви помоля да ми разкажете всички обстоятелства около този случай — помоли я Мейсън.
— Преди около две седмици — започна мисис Джордън — Елеонор избяга с Дъглас Хепнер.
— А кой е Дъглас Хепнер?
— Скитник, пътешественик, търсач на удоволствия. Той е фалшив като тридоларова банкнота.1
— Тя е избягала с него, за да се омъжи?
— Това ни беше съобщено в последствие.
— Доколкото разбирам, вие не сте присъствала на бракосъчетанието.
— Разбира се, че не. Те просто избягаха. Моят съпруг, баща ми и аз бяхме заминали извън града през уикенда. Когато се прибрахме у дома, намерихме телеграма, в която тя ни съобщаваше, че се е омъжила.
— Откъде беше изпратена телеграмата?
— От Юма, щата Аризона.
— Смятате ли, че те наистина са се оженили?
— Мистър Мейсън, не знам какво да мисля и как да постъпя с Елеонор. Отдавна престанах да я разбирам. А и тази фотография във вестника… много хора ще я познаят… Ето защо толкова бързо дойдох при вас. Разбира се — побърза да се оправдае тя, — Елеонор вече пет пъти е попадала в неприятни ситуации. И винаги някой от нас бързаше, за да й помогне. Повече от всеки друг й помагаше баща ни и… с една дума тя е неговата любимка. Но Елеонор тръгна по много лош път — смята, че е задължително да завърти главата на всеки мъж. Тя е много привлекателна и се възползва докрай от това.
— Мразите я, напи? — сухо попита Мейсън.
— Да, прав сте, не я обичам — избухна мисис Джордън. — Още от петгодишна създава грижи на баща ни.
— Вашата майка жива ли е? Тя поклати отрицателно глава.
— Казахте, че Елеонор е ваша доведена сестра.
— Ще ви обясня, мистър Мейсън. Аз съм се родила, когато баща ми е бил на тридесет години. Сега съм на двадесет и… по-точно на тридесет. Баща ми е на шестдесет. Майка ми умря, когато съм била на пет години. След това, когато навърших осем, в живота на баща ми нахлу тази Сали Ливейн.
— Майката на Елеонор?
— Да. От момента, в който срещна баща ми, тя си постави съвършено ясна и конкретна цел — вкопчи се в него и успя да измъкне всичко, което можеше. Тя му пееше дитирамби и на всяка крачка го уверяваше, че обожава всеки косъм от главата му. Тя искаше да има семейство и Елеонор се появи като нормален резултат от този план — не защото Сали Ливейн беше привързана към семейството, а по простата причина, че тя разбра — докато баща ми има мен, не ще може да вземе връх. Беше нужно дете — нейно и на баща ми…
— Тя почина ли?
— Да. И при това съвсем неочаквано. Ще ви кажа съвсем честно, мистър Мейсън, аз не съм лицемерна. Когато навърших единадесет години, аз можех да се оправям в живота толкова добре, колкото и сега. Бях радостна, че тя умря. И сега съм доволна и не съжалявам за това.
— След това вие сте израснала заедно с Елеонор?
— Да. Стараех се да бъда не само нейната по-голяма сестра, но понякога и майка. По това време аз все още обичах Елеонор. Разбирате ли, ненавиждах нейната майка, но нямах нищо против Елеонор.
— Омразата сигурно се появи по-късно — предположи Мейсън.
— Да, по-късно.
— Кога по-точно? — опита се да уточни той, като хвърли бърз поглед към Дела Стрийт.
— Не много по-късно — призна си мисис Джордън. — Да кажем, когато тя навърши пет години и на всички стана ясно, че тя е дъщеря на майка си. Имаше сини очи и светли коси, които създаваха впечатление за невинност. Оттогава тя започна съзнателно да придава на лицето си ангелско изражение: вижте какво бедно сираче съм! — и у хората неволно възникваше желание да й помогнат. Тя се възползва от това и по-късно. Може би затова с мъжете не можеше да се спре… Ако баща ми знаеше всичко, което тя прави, сигурно би получил удар. Но ние не му позволяваме да научи подробностите. Заедно с Бил, моят съпруг, се стараем по всякакъв начин да ги скрием от него. Просто го лъжем в очите по тези въпроси, мистър Мейсън.