Алис Сиболд
Очи от рая
Първа глава
Казвам се Сузи, а фамилното ми име е Салмън1, също като рибата. Бях на четиринайсет, когато на 6 декември 1973 година бях убита. През седемдесетте години повечето изчезнали деца на вестникарските снимки изглеждаха като мен — бели момичета с мишо кестеняви коси. Това беше преди времето, когато деца от всякакви раси и полове започнаха да се появяват върху кутиите с мляко или върху листовки, които се пускаха в пощите. В онези години хората вярваха, че такива неща не се случват.
Когато бях в седми клас, записах в дневника си думите на един испански поет, за когото бях чула от сестра си. Името му беше Хуан Рамон Хименес, а стиховете му гласяха: „Ако ти дадат разчертана хартия, пиши напреко на редовете“. Избрах си този цитат, първо, защото добре изразяваше презрението ми към всичко, което напомняше за установения ред в класната стая, и второ, понеже не беше взет от текст на някоя рок група, което по мое мнение ме открояваше от масата. Бях член на клубовете по шах и химия и загарях всичко, когато готвехме в часовете по домашна икономика при мисис Делминико. Любимият ми учител беше преподавателят ни по биология мистър Бот, в чиито часове правехме дисекция на жаби и раци и сетне ги карахме да мърдат с крака с помощта на електроди.
Впрочем, не бях убита от мистър Бот. Не мислете, че всеки, когото ще срещнете тук, е заподозрян. Съвсем не. Всъщност човек никога не знае. Мистър Бот дойде на панихидата ми (както и почти цялото ми училище, което беше странно, имайки предвид, че приживе не бях особено популярна) и плака много. Той имаше болно дете. Всички знаехме това и когато мистър Бот се смееше на собствените си изтъркани шеги, ние също се смеехме, понякога насила, само за да го накараме да се почувства малко по-добре. Дъщеря му умря година и половина след мен. Имаше левкемия, но така и не се срещнахме на моето небе.
Убиецът ми беше един мъж от квартала. Мама харесваше цветните бордюри, които беше насадил покрай оградата, а татко веднъж разговаря с него за торове. Убиецът ми вярваше в старите изпитани средства като натрошени яйчени черупки и утайка от кафе, които използвала майка му. Баща ми се прибра усмихнат и се пошегува, че градината на съседа ни може и да е хубава, но ще се развони до небето, когато започнат летните жеги.
Но на 6 декември 1973 година валеше сняг и на връщане от училище тръгнах по прекия път през царевичната нива. Беше тъмно, защото през зимата дните са по-къси и си спомням, че скършените царевични стебла ми пречеха да вървя. Снежинките се въртяха из въздуха и падаха тихо като докосване на нежни ръце. Дишах през носа си, но той така протече, че се наложи да си отворя устата. На три крачки от мястото, където стоеше мистър Харви, изплезих език, за да уловя една снежинка.
— Само не се плаши — каза той.
Сама в тъмното, сред царевичната нива, аз, разбира се, се уплаших. След смъртта си си спомних, че във въздуха тогава се усещаше леко ухание на одеколон, на което не обърнах особено внимание, решавайки, че идва от някоя къща наблизо.
— Мистър Харви — рекох аз.
— Ти си по-голямото момиче на Салмънови, нали?
— Да.
— Как са вашите?
Макар да бях най-голямото дете в семейството и в училище да се справях добре с контролните, никога не се чувствах удобно в компанията на възрастни.
— Добре са — отвърнах аз. Треперех от студ, но уважението ми към годините му и обстоятелството, че е наш съсед, с когото баща ми си беше говорил за торове, ме накара да спра и да разменя няколко думи с него.
— Построих нещо ей там — рече той. — Искаш ли да ти го покажа?
— Студено ми е, мистър Харви — отговорих му аз. — А и мама ми е казала да се прибирам, преди да се стъмни.
— И без това вече е тъмно, Сузи — възрази той.
Защо тогава не си дадох сметка, че в думите му има нещо странно? Никога не му бях казвала името си. Навярно съм решила, че татко му е разказал един от онези ненавистни за мен семейни анекдоти, с които засвидетелстваше обичта си към своите деца. Баща ми беше от онези хора, които държаха гола снимка на тригодишната си дъщеря в тоалетната на долния етаж, която се ползваше от гостите. Слава богу, въпросната снимка не беше моя, а на по-малката ми сестра Линдзи. Но той обичаше да разказва как, когато Линдзи се родила, аз толкова съм ревнувала, че докато говорел по телефона в другата стая, съм слязла от дивана и съм се опитала да се изпишкам върху сестра си в собствената й бебешка количка. Тази история ме караше да се чувствам ужасно унизена всеки път, когато я споделяше с енорийския пастор, с мисис Стед, която беше психотерапевт, както и с всеки друг, който подметнеше, че съм „доста нахакано дете“.