— Пътя ли объркахте? — попита го младият полицай, приближавайки се до оранжевата кола.
— Някога живеех тук — отвърна мистър Харви. Аз се разтреперих. Беше предпочел да каже истината.
— Обадиха ни се да ни кажат, че наоколо е забелязана подозрителна кола.
— Виждам, че в старата царевична нива се строи — каза мистър Харви. Имах чувството, че всеки момент частите на тялото ми, които беше отнесъл, могат да се изсипят в колата му.
— Разширяват училището.
— Кварталът, изглежда, е забогатял — отбеляза замислено мистър Харви.
— По-добре тръгвайте — каза полицаят. Чувстваше се неудобно пред мистър Харви в таратайката му, но видях, че си записа номера й.
— Не съм искал да плаша никого.
Мистър Харви изпълни ролята си като истински професионалист, но в този момент той не ме интересуваше. Той се отдалечаваше все повече, а аз се съсредоточих върху Линдзи, която четеше учебниците си, върху фактите, които умът й попиваше от прелистваните страници, върху това, че е умна и невредима. В „Темпъл“ беше решила да стане психотерапевт. Мислех си, че само по някакво щастливо стечение на обстоятелствата сестра ми беше все още жива. Всеки ден е въпросителен знак.
Рут не каза на Рей какво се бе случило. Обеща си, че първо ще го запише в дневника си. Когато прекосиха пак пътя, отивайки към колата, Рей съзря нещо да лилавее под храстите, израснали върху висока купчина пръст, натрупана там от строителните работници.
— Това е зеленика — обясни той на Рут. — Ще набера едно букетче за мама.
— Чудесно, недей да бързаш — отвърна Рут.
Той навлезе в храстите край колата и се изкатери по купчината, докато стигна зелениките. Рут остана долу. Рей не мислеше повече за мен. Мислеше си за усмивката на майка си. Най-сигурният начин да я накара да се усмихне беше да й подари букет от диви цветя като тези. После я гледаше как притиска внимателно венчелистчетата, за да останат отворени, и пъха цветята между черно-белите страници на някой речник или справочник. Рей прехвърли върха на купчината и мина от другата й страна с надеждата, че там ще има още зеленика.
Когато го видях да изчезва от погледа ми, по гърба ми полазиха тръпки. Чух Холидей, който ръмжеше ниско и гърлено от страх, и осъзнах, че не е скимтял заради Линдзи. Мистър Харви беше стигнал до бариерата при Ийлз Род. Видя ямата и ограничителните стълбове, оранжеви като колата му. Беше се освободил от един труп тук. Спомни си колието на майка си и колко топъл беше кехлибарът, когато го сложи в ръцете му.
Рут видя жените в кървавочервени одежди, натъпкани в колата. Тръгна към тях. На мястото, където бях погребана, мистър Харви подмина Рут. Всичко, което тя видя, бяха жените. След това настъпи мрак.
В този момент аз паднах на земята.
Двайсет и втора глава
Рут се строполи на пътя. Това почувствах. Пропуснах да видя как мистър Харви продължава пътя си незабелязан, необичан, неканен.
Загубих равновесие и залитнах безпомощно. Изтърколих се през отворената портичка на беседката, после през моравата и пресякох най-отдалечената граница на небето, където бях живяла през всичките тези години.
Чух Рей да крещи във въздуха над мен, бях оградена със свод от звуци.
— Рут, добре ли си?
Той я хвана и я разтърси.
— Рут, Рут — викаше той. — Какво стана?
А аз бях в очите на Рут и гледах нагоре. Усещах твърдата настилка на пътя под гърба и, разкъсаната от острите ръбове на чакъла плът под дрехите й. Усещах всичко — топлината на слънцето, миризмата на асфалт — но не виждах Рут.
Чух нещо да клокочи в гърдите й, стомахът й се сви, но въздухът все пак стигна до белите й дробове. После тялото й се напрегна и потръпна. Нейното тяло. Рей над нея, очите му — сиви, пулсиращи, оглеждат пътя без надежда за помощ. Не беше видял колата, излезе от храсталаците щастлив, понесъл букет диви цветя за майка си, и намери Рут да лежи на пътя.
Тя напираше да се откъсне от тялото си. Бореше се да излезе, а аз бях вътре и се борех с нея. Исках да я задържа, молех се за невъзможното, но тя се дърпаше. Нищо и никой не можеше да я задържи, да прекъсне полета й. За разлика от яснотата, с която досега бях наблюдавала всичко от небето, този път виждах само смътно петно. Страстен стремеж и гняв, устремени нагоре.