— Рут — каза Рей. — Чуваш ли ме, Рут?
Точно преди да затвори, преди всички светлини да угаснат и светът да изпадне в безумство, аз се взрях в сивите очи на Рей Сингх, в мургавата му кожа, в устните му, които веднъж бях целунала. После, като ръка, изтръгнала се от желязна хватка, Рут прелетя край него.
Очите на Рей ме зовяха. Нямах повече желание да бъда наблюдател, изпитвах мъчителен копнеж да бъда отново жива на земята. Не да гледам отгоре, а да бъда до него — най-сладостното нещо, за което мечтаех.
Бях я видяла някъде в синята синева на граничната зона — Рут мина край мен, докато се носех към земята. Но тя не беше човешка сянка, не беше призрак. Беше умно момиче, което отхвърляше оковите на правилата.
А аз бях в нейното тяло.
Чух да ме вика глас от небето. Беше Франи. Тичаше към беседката и викаше името ми. Холидей се давеше от лай. Изведнъж Франи и Холидей изчезнаха и наоколо утихна. Почувствах, че нещо ме държи към земята, усещах нечия ръка в своята. Ушите ми бяха като океани, в които потъваше всичко, което познавах: гласове, лица, факти. Отворих очи за пръв път, откакто бях умряла, и срещнах погледа на две сиви очи. Стоях неподвижно и осъзнах, че чудотворната тежест, която ме притиска надолу, е тежестта на човешкото тяло.
Опитах се да проговоря.
— Мълчи — каза Рей. — Какво се случи?
Умрях, исках да му кажа аз. Но как да кажеш на някого „Умрях, а сега отново съм жива?“.
Рей беше коленичил. Цветята, набрани за Руана, бяха нападали наоколо. Различих ярките, елипсовидни листенца на няколко от тях върху тъмните му дрехи. Той допря ухото си до гърдите ми, за да чуе дали дишам. Сложи пръста си от вътрешната страна на китката ми, за да ми провери пулса.
— Припадна ли? — попита той, след като се убеди, че дишам и сърцето ми бие.
Кимнах с глава. Знаех, че този блажен миг, даден ми на земята няма да продължи вечно, че желанието на Рут е мимолетно.
— Мисля, че съм добре — опитах се да кажа аз, но гласът ми беше много слаб, твърде далечен и Рей не ме чу.
Улових погледа му и се опитах да отворя колкото мога по-широко очи. Някаква сила ме повдигна и аз си помислих, че се понасям отново към небето, че се връщам там, но се оказа, че се опитвам да се изправя на крака.
— Рут — каза Рей. — Не се движи, ако се чувстваш слаба. Ще те отнеса до колата.
Усмивката ми грейна с мощта на хиляда вата.
— Добре съм — отвърнах аз.
Без да сваля очи от мен, той пусна лакътя ми, но продължи да ме държи за ръка. Изправих се и тръгнахме заедно. Цветята паднаха на земята. В небето жените започнаха да хвърлят розови листенца, когато видяха Рут Конърс.
Гледах как на красивото му лице се появи смаяна усмивка.
— Значи си добре — каза той. Пристъпи достатъчно близо към мен, за да ме целуне, но ми каза, че иска да провери дали зениците ми са еднакви.
Усещах тежестта на тялото на Рут, полюшването на прекрасните й гърди и бедрата й, но съзнавах и огромната си отговорност. Бях душа, завърнала се на Земята. Самоотлъчила се за кратко от небесата, аз получих подарък. Със силата на волята си се държах изправена, доколкото мога.
— Рут?
Опитах се да свикна да ме нарича така.
— Да — отвърнах аз.
— Променила си се. Нещо в теб се е променило.
Стояхме близо до средата на пътя, но това беше моят миг. Толкова ми се искаше да му кажа: „Аз съм Сузи, разполагам със съвсем малко време.“ Но как бих могла да го направя. Страхувах се да се разкрия, вместо това го помолих:
— Целуни ме.
— Какво?
— Не искаш ли? — Обхванах с ръце лицето му и усетих леко наболата брада, която я нямаше преди осем години.
— Какво те прихваща? — попита той озадачено.
— Понякога котка пада от десетия етаж на висока сграда и се приземява на четирите си лапи. Вярваме в това, защото така пише.
Рей ме гледаше объркан. Наведе глава и устните ни нежно се докоснаха. Хладните му устни ме пронизаха цялата. Още една целувка, скъпоценен дар, откраднат подарък. Очите му бяха толкова близо до моите, че виждах зелените петънца в сивите му ириси.
Хванах го за ръка и тръгнахме мълчаливо към колата. Той вървеше зад мен, без да изпуска ръката ми, и оглеждаше тялото на Рут, за да се увери, че нищо й няма.
Отвори вратата откъм мястото до шофьора. Седнах и стъпих върху килимчето на пода. Той мина от другата страна, седна зад волана и още веднъж ме погледна втренчено.