Когато отворих очи, прозорецът срещу нас беше тъмночервен и усещах, че не ни остава много време. Навън светът, който бях наблюдавала толкова дълго, живееше и дишаше на същата земя, на която бях и аз. Но знаех, че никога няма да се върна тук отново. Бях използвала отпуснатото ми време за любов — любов, пред която бях безсилна. Такова безсилие не бях почувствала дори пред лицето на смъртта — безсилието на живота, необяснимата божествена човешка слабост. Да се движиш слепешком, да опипваш ъглите с пръсти и да отвориш обятията си за светлината — без всичко това никога няма да откриеш неизвестното.
Тялото на Рут губеше сили. Подпрях се на едната си ръка и гледах как спи Рей. Знаех, че скоро ще трябва да си тръгна.
Когато малко по-късно очите му се отвориха, проследих с пръсти контурите на лицето му.
— Случва ли ти се да мислиш за мъртвите, Рей?
Той примига и ме погледна.
— Уча медицина.
— Нямам предвид трупове, болести и разрушени органи, а това, за което говори Рут. Имам предвид нас.
— Понякога — каза той. — Винаги съм се чудил.
— Знаеш ли, ние сме тук — казах аз. — През цялото време. Можеш да ни говориш, да мислиш за нас. Човек не трябва да тъгува или да се плаши от нас.
— Мога ли пак да те докосна? — той отметна завивките, за да седне.
И тогава видях нещо в края на леглото на Хал. Беше като облак и стоеше неподвижно. Опитах се да си внуша, че е игра на светлината, стълб прашинки, уловени в лъчите на залязващото слънце. Но когато Рей протегна ръце да ме погали, не усетих нищо.
Той се наведе към мен и ме целуна по рамото. Не го почувствах. Ощипах се под одеялото. Нищо.
Облачето в края на леглото започна да придобива форма. Когато Рей стана, видях, че стаята се изпълва с мъже и жени.
— Рей — обадих се аз, точно преди да стигне до банята. Исках да кажа „Ще ми липсваш“ или „не си тръгвай“ или „благодаря ти.“
— Да?
— Трябва да прочетеш дневниците на Рут.
— Бъди сигурна.
Гледах го през сенките на призраците, събрали се накуп в края на леглото и видях, че ми се усмихва. Видях прекрасното му стройно тяло да се обръща и да минава през вратата. Мимолетен, внезапен спомен.
Когато от банята започнаха да излизат облаци пара, бавно се отправих към едно детско бюро, в което Хал държеше сметки и разни бележки. Отново се замислих за Рут; не бях предвидила тази удивителна възможност, за която тя беше мечтала още от срещата ни на паркинга. Разбрах, че и на небето, и на земята съм живяла с мечти. Мечтаех да стана природен фотограф, мечтаех да спечеля „Оскар“ през първата година в гимназията, мечтаех да целуна Рей Сингх още веднъж. Вижте какво се случва, когато си мечтател.
Пред мен имаше телефон и аз го взех. Без да мисля, набрах номера у дома, като пръстите ми сами си припомниха комбинацията.
При третото позвъняване някой вдигна телефона.
— Ало?
— Здравей, Бъкли — рекох аз.
— Кой се обажда?
— Аз съм, Сузи.
— Кой?
— Сузи, голямата ти сестра, миличък.
— Нищо не се чува — каза той.
Загледах се за минута в телефона и ги усетих. Стаята беше вече пълна с мълчаливи сенки. Сред тях имаше и деца, и възрастни.
— Кои сте вие? Откъде идвате? — попитах аз, но в стаята не се чу глас. И тогава забелязах нещо странно. Седях и наблюдавах другите, а Рут лежеше върху сключените си ръце на бюрото.
— Ще ми хвърлиш ли една кърпа? — провикна се Рей, след като затвори крана. Не отговорих и той дръпна завесата. Чух го да излиза от ваната и да идва към вратата. Видя Рут и се втурна към нея. Докосна я по рамото и тя сънливо се надигна. Очите им се срещнаха. Не се наложи да му дава обяснения. Той знаеше, че съм си отишла.
Помня как веднъж с Линдзи, Бъкли и родителите ни пътувахме с влак и влязохме в един тъмен тунел. Така се чувствах, когато напусках земята за втори път. Неизбежната крайна гара, която няма начин да пропуснеш, познатите гледки през прозореца. Но този път не бях откъсната от земята, съпровождаха ме и знаех, че поемаме на дълго пътешествие до едно място много, много далеч.
Да напусна за втори път земята, беше по-лесно, отколкото да дойда тук. В стаичката зад автосервиза на Хал видях двама приятели, прегърнати мълчаливо. Все още не бяха готови да разкажат на глас какво се бе случило с тях. Рут беше по-уморена и едновременно с това по-щастлива от всякога. А Рей едва сега започваше да осъзнава преживяното.