Руана взе от плота единия от двата пая, които беше опекла. От дупчиците в кората се носеше съблазнителен аромат.
— Закуска? — попита тя.
— Вие сте направо богиня! — каза Рут.
Руана се усмихна.
— Хапнете си, после се облечете и елате и двамата с мен.
— Всъщност аз трябва да отида до едно място, но по-късно пак ще дойда — каза Рут, като гледаше Рей.
Хал донесе комплекта барабани за брат ми. Бяха се разбрали с баба. Макар че до рождения ден на Бъкли, който щеше да навърши тринайсет години, оставаха още няколко седмици, той имаше нужда от тях. Самюъл остави Линдзи и Бъкли да отидат при родителите ми в болницата сами. За тях това щеше да е двойно завръщане у дома. Мама беше стояла при татко четиридесет и осем часа без прекъсване и през това време светът се беше променил — както за тях, така и за другите. Сега виждах, че той щеше да се променя пак и пак, и нищо не можеше да спре този процес.
— Знам, че не е редно да започваме толкова рано — рече баба Лин, — но вие какво ще пиете, момчета?
— Нали щяхме да пием шампанско — каза Самюъл.
— Ще пием шампанско по-късно — отвърна тя. — Сега ви предлагам аперитив.
— Мисля, че ще ти откажа — каза Самюъл. — Ще пийна нещо по късно, когато се прибере Линдзи.
— Хал?
— Ще уча Бък да свири на барабани.
Баба Лин им спести забележката, че всички известни джаз музиканти съвсем не са били трезвеници.
— Е, какво ще кажете за три чаши вода с искрящи кубчета лед?
Върна се в кухнята, за да приготви напитките. След смъртта си я обичах още повече, отколкото когато бях на земята. Искаше ми се да й го кажа точно сега, в кухнята, в момента, когато се отказа от аперитива си, но осъзнах, че пиенето бе част от онова, което бе тя. Ако то беше най-големият й грях на земята, то аз нямах нищо против.
Извади леда от фризера и го занесе на мивката. Сложи по седем кубчета във всяка от високите чаши. Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди. Нейната Абигейл се връщаше у дома. Нейната странна Абигейл, която толкова обичаше.
Вдигна очи и погледна през прозореца. Можеше да се закълне, че до крепостта, която Бъкли си беше направил в градината, седи момиче, облечено с дрехи, модерни във времето на нейната младост, и я гледа право в очите. След миг момичето изчезна. Баба разтърси глава. Денят беше много напрегнат, сигурно й се е привидяло. Реши да не казва на никого какво беше видяла.
Когато колата на татко сви към къщи, аз се замислих дали съм чакала точно това — вместо да дойдат при мен, близките ми да се приберат у дома и да се радват един на друг в мое отсъствие.
Беше късен следобед и в здрача баща ми изглеждаше някак по-дребен и слаб, но очите му излъчваха благодарност, каквато не бях виждала от години.
Мама от своя страна си мислеше непрекъснато, че вероятно няма да й е толкова трудно да си остане у дома.
Четиримата излязоха почти едновременно от колата. Бъкли изскочи от задната седалка и се втурна да помогне на татко, може би не защото той толкова се нуждаеше от помощ, колкото, за да го изолира от мама. Линдзи погледна към брат ни над покрива на колата. Беше запазила навика си да не го изпуска от поглед. Чувстваше се отговорна, точно като брат ми и баща ми. Обърна се и видя, че мама я гледа с озарено от жълтите нарциси лице.
— Какво има?
— Ти си абсолютно копие на баба си по бащина линия — каза мама.
— Помогни ми за багажа — помоли сестра ми.
Двете отидоха до багажника, а Бъкли поведе татко към къщи.
Линдзи се втренчи в тъмния багажник. В главата й се въртеше само един въпрос:
— Ще го нараниш ли отново?
— Ще направя всичко възможно, за да не го нараня — отговори мама. — Но този път няма да давам обещания.
Линдзи вдигна очи и срещна предизвикателния й поглед. Същият предизвикателен поглед, като погледа на детето, пораснало изведнъж в деня, когато полицаите съобщиха, че са открили много кръв в земята и че тяхната дъщеря/сестра е мъртва.
— Знам какво направи тогава.
— Хубаво, че ми каза.
Сестра ми вдигна чантата.
Изведнъж се разнесоха крясъци. На верандата изскочи Бъкли.
— Линдзи! — закрещя той, напълно забравил за сериозната роля, която изпълняваше до момента. Лицето му сияеше. — Ела да видиш какво ми е донесъл Хал.
Той заудря по барабана. Удряше и удряше, и удряше. След пет минути единствено Хал продължи да се усмихва. За всички останали беше ясно какво ги очаква в бъдеще — непрекъсната тупурдия.