— Мисля, че сега е моментът да го запознаем с четките за ударни инструменти — отбеляза баба Лин.
Хал се съгласи с нея.
Мама подаде нарцисите на баба Лин и побърза да се качи на втория етаж под предлог, че има нужда от един душ. На всички беше ясно къде отива, в бившата ми стая.
Застана до вратата, сама, все едно се беше изправила на брега на Тихия океан. Мебелите, с изключение на люлеещия се стол на баба ми, бяха същите.
— Обичам те, Сузи — рече тя.
Бях чувала тези думи от устата на татко толкова пъти, че сега се шокирах. Бях чакала, без да осъзнавам, да ги изрече мама. Нужно й беше време да разбере, че тази любов няма да я съсипе, и аз й дадох това време, можех да й го дам, защото при мен времето беше в изобилие.
Забеляза една снимка на стария ми скрин. Баба Лин беше дала да я сложат в позлатена рамка. Първата снимка, която направих на Абигейл — тайният й портрет, заснет преди семейството й да се събуди и преди да си сложи червило. Сузи Салмън, фотограф на дивата природа, беше уловила една жена, зареяла поглед отвъд утринната мъгла над моравата.
Използва тоалетната, пусна шумно водата и разрови хавлиените кърпи. Веднага разбра, че ги е купувала майка й. Кремави — нелеп за кърпи цвят, и с монограми, което е не по-малко нелепо, помисли си мама. Но след това се засмя на себе си. Каква и беше ползата от политиката на „изгорената земя“ през всичките тези години? Майка й си падаше по чашката, но умееше да обича; беше суетна, но и надеждна като скала. Не беше ли време да остави на мира не само мъртвите, но и живите и да се научи да ги приема такива, каквито са?
Аз не бях в банята, нито във ваната или в крана на чешмата. Не надничах към нея от огледалото над главата й и не подскачах, придобила микроскопични размери, по четките за зъби на Линдзи и Бъкли. Необяснимо как, болката за близките ми и въпросите „Щастливи ли са?“, „Ще останат ли родителите ми заедно?“ „Ще се научи ли Бъкли да споделя?“ „Ще се излекува ли баща ми напълно?“ вече не ме измъчваха така силно и ми се искаше те да не тъгуват толкова много за мен. Макар и да знаех, че болката все пак ще си остане. Както и тяхната скръб. Завинаги.
На първия етаж Хал беше хванал китката на Бъкли, който държеше четката за ударни инструменти.
— Просто минаваш леко по барабана.
Бъкли го направи и погледна към Линдзи, която седеше на дивана срещу него.
— Супер, Бък — каза тя.
— Като гърмяща змия.
Хал хареса сравнението.
— Точно така — съгласи се той и се замисли дали да не сформира своя джаз банда.
Мама се върна долу. Влизайки в стаята, тя срещна погледа на баща ми. Опита се да му обясни с жестове, че е добре, просто и трябва време да свикне с въздуха, както при голяма надморска височина.
— Внимание, внимание! — провикна се баба от кухнята. — Заемете местата си, Самюъл има да направи едно съобщение.
Всички се засмяха и се наместиха по-удобно. Преди да са се затворили в себе — беше им трудно да бъдат заедно, въпреки че го искаха — Самюъл влезе в стаята заедно с баба Лин. Тя носеше поднос с чаши за шампанско, които трябваше да бъдат напълнени в подходящия момент.
Той хвърли бърз поглед на Линдзи и каза:
— Лин ще ми помогне с наливането.
— Спец е по тази част — обади се мама.
— Абигейл? — чу се отново гласа на баба.
— Да?
— Радвам се да те видя.
— Давай, Самюъл — намеси се татко.
— Искам да кажа, че съм щастлив да бъда тук заедно с всички вас.
Но Хал познаваше брат си.
— Давай, ораторе. Бък, удари барабана за кураж.
Този път Хал остави Бъкли да се справи без негова помощ.
— Искам да кажа, че съм щастлив, че мисис Салмън си е у дома и че мистър Салмън също си е у дома, и че имам честта да се оженя за красивата им дъщеря.
— Добре казано! — възкликна татко.
Мама стана и взе подноса от баба Лин, после заедно раздадоха чашите.
Гледах как семейството ми пие шампанско и си мислех, че животът им се върти около моята смърт, разделен на „преди“ и „след“. Но когато Самюъл се осмели да целуне Линдзи пред цялото ми семейство, аз видях, че се откъсват от нея и поемат по своя път.
Това бяха скъпите за мен кости, които растяха, съединяваха се и запълваха празнината, останала след моята смърт — връзки, понякога крехки, понякога изградени на висока цена, но в повечето случаи прекрасни. Това се случи, след като си бях отишла. Започнах да виждам нещата по начин, който ми позволи да приема света, въпреки че мен ме нямаше в него. Събитията, породени от моята смърт, бяха само костите, които един ден щяха да се покрият с плът и да се превърнат в тяло. Цената на това вълшебно тяло беше моят живот.