Татко гледаше дъщерята, изправила се пред него. Дъщерята сянка вече я нямаше.
След като Хал му обеща да го научи как да работи с палките, Бъкли ги прибра заедно с четката и седмината се отправиха към масата, на която Самюъл и баба бяха подредили хубавия сервиз, за да поднесат нейния специалитет — замразени макарони на фурна на „Стуфърз“ и замразен чийзкейк на „Сара Лий“.
— Навън има някой — каза Хал, съзрял мъжка фигура през прозореца. — Това е Рей Сингх!
— Отвори му — каза мама.
— Отива си.
Всички, освен татко и баба, които останаха в трапезарията, тръгнаха след него.
— Хей, Рей — извика Хал, като отвори вратата и едва не стъпи върху пая. — Спри!
Рей се обърна. Майка му го чакаше в колата, без да е угасила двигателя.
— Не искахме да ви безпокоим — каза Рей на Хал.
Всички бяха вече на верандата — Линдзи и Самюъл, Бъкли и една жена, която той разпозна като мисис Салмън.
— Това Руана ли е? — извика мама. — Моля те, покани я да влезе.
— Наистина. Това е чудесно — каза Рей, но остана на мястото си. Питаше се вижда ли Сузи това?
Линдзи и Самюъл се отделиха от групата и тръгнаха към него.
Междувременно мама стигна до колата. Облегна се на прозореца и поговори с Руана.
Рей видя, че майка му отвори вратата и се запъти към къщата.
— Със сина ми ще хапнем само малко пай, нищо друго — каза тя на мама, докато вървяха по пътеката.
— Доктор Сингх на работа ли е? — попита мама.
— Както обикновено — отвърна й Руана.
Гледаше Рей, който заедно с Линдзи и Самюъл влезе вътре.
— Елате да попушим от ароматизираните цигари.
— Непременно — каза мама.
— Добре дошъл, Рей. Заповядай, седни — каза татко, като го видя да влиза във всекидневната. В сърцето му имаше специално място за момчето, което беше обичало дъщеря му. Междувременно Бъкли седна на стола до баща ми, преди някой друг да го изпревари.
Линдзи и Самюъл донесоха два стола от всекидневната и се настаниха до бюфета. Руана седеше между баба и мама, а Хал — сам в единия край на масата.
Разбрах, че няма да усетят кога съм си отишла, както понякога не усещаха, че упорито се нося из въздуха в някоя от стаите. Бъкли ми говореше и аз му отговарях, понякога дори несъзнателно. Явявах им се във всяка форма, в която искаха да ме видят.
А ето я и нея отново. Вървеше сама из царевичната нива, докато всички други, които обичах, се бяха събрали заедно в една стая. Тя винаги щеше да ме усеща и да мисли за мен. Разбирах това, но вече нищо не можех да направя. Рут беше обсебено от духове момиче, а сега щеше да бъде обсебена от духове жена. В началото случайно, а сега вече съвсем съзнателно. Историята на живота и смъртта ми се беше превърната в нейна история, в нейна власт беше дали да я сподели.
Руана и Рей се канеха да си тръгват, когато Самюъл спомена за къщата в неоготически стил, която с Линдзи бяха открили сред дърветата край Шосе 30. Описа я подробно на Абигейл и призна, че там е решил да предложи на Линдзи да се оженят и да живеят в нея. Тогава Рей внезапно попита:
— Къщата не е ли с голяма дупка в тавана на задната стая и разкошен еркерен прозорец?
— Да — отговори Самюъл.
Забелязал безпокойството на баща ми, той добави:
— Всичко може да се поправи, мистър Салмън. Гарантирам ви.
— Неин собственик е бащата на Рут — каза Рей.
За момент настъпи тишина. После той продължи:
— Теглил е кредит и купува стари сгради, които още не са обявени за разрушаване. Иска да ги реставрира.
— Господи! — каза Самюъл.
В този момент аз изчезнах.
Кости
Човек не забелязва как ни напускат мъртвите, когато наистина решат да си отидат. Така и трябва. Най-много да чуе шепот или вълна, чийто шепот постепенно заглъхва. Бих направила следното сравнение. Представете си, че в университетска аудитория или театрален салон седи жена, която никой не забелязва, докато не си тръгне. Само хората, седнали близо до вратата като баба Лин, я виждат да излиза. Останалите усещат единствено необясним полъх в затвореното помещение.