Баба почина няколко години по-късно, но все още не съм я виждала тук. Представям си я как седи в нейното небе и пие ментови джулепи в компанията на Тенеси Уилямс и Дийн Мартин. Но рано или късно пътищата ни ще се пресекат, сигурна съм в това.
Да си призная честно, все още понякога се измъквам, за да наблюдавам семейството си. Не мога да се въздържа. Те също понякога си мислят за мен. Не могат да не го правят.
След сватбата си Линдзи и Самюъл отидоха в празната къща на Шосе 30 и пиха шампанско. Клоните на високите стари дървета се бяха промушили през прозорците на горния етаж и те се настаниха под тях със съзнанието, че скоро ще трябва да ги отрежат. Бащата на Рут се съгласи да им продаде къщата, при условие че Самюъл я заплати с труда си като негов пръв помощник и реставратор. В края на лятото мистър Конърс, Самюъл и Бъкли разчистиха имота и докараха една каравана, която през деня беше работното място на Самюъл, а през нощта — кабинет на Линдзи.
В началото им беше доста неудобно. Нямаше вода, нито електричество и се налагаше да ходят при едните или другите родители, за да се къпят. Линдзи се отдаде на научните си занимания, Самюъл — на издирването на дръжки за вратите и шнурове за лампите в неоготически стил. Всички се изненадаха, когато се разбра, че Линдзи е бременна.
— Виждаш ми се напълняла — подсмихваше се Бък.
— Виж ти, кой ми го казва — отвръщаше му Линдзи.
Татко си мечтаеше, че някой ден може би ще накара друго дете да заобича корабите в бутилки. Знаеше, че това ще му донесе както радост, така и скръб, защото винаги щеше да му напомня за мен.
Да ви кажа, тук е много красиво и безопасно, както един ден сами ще се убедите. Но небето не само е защитено, в своето милосърдие то е много далеч от грубата реалност. Ние се забавляваме.
Вършим дела, които изумяват хората, но са ни благодарни. Например градината на Бъкли, в която една година всички засадени растения изведнъж избуяха и разцъфтяха. Направих го заради мама. Тя остана у дома и един ден отново прояви интерес към градината. Цяло чудо е това, което направи с всички цветя, билки и напъпили бурени. Самата тя пък, след като се завърна, не спря да се чуди на превратностите на съдбата.
Мама и татко предадоха нещата ми и тези на баба Лин за благотворителна разпродажба.
Винаги споделяха един с друг, когато ме усетеха край себе си. Да бъдат заедно, да мислят и да си говорят за мъртвите, се превърна в част от живота им. А аз слушах как брат ми Бъкли удря барабаните.
Рей стана доктор Сингх, „истинският доктор в семейството“, както Руана обичаше да казва. Все по-рядко попадаше на случаи, които да отхвърли с лека ръка. Въпреки че беше заобиколен от мастити практици и теоретици, за които всичко на този свят беше или черно, или бяло, той смяташе, че е напълно възможно появата на странници пред умиращия да не се дължи на инсулт. Както и че е напълно възможно да е нарекъл Рут с моето име и всъщност наистина да е правил любов с мен.
В моменти на съмнение винаги се обаждаше на Рут. Тя беше заменила малката си стаичка със също толкова миниатюрно ателие в Долен Ийст Сайд. Рут, която все още се опитваше да опише кого е видяла и какво е преживяла. Рут, която искаше всички да повярват в това, което тя знаеше — че мъртвите наистина ни говорят и се носят сред живите, сливат се и се смеят с нас. Те са кислородът, който дишаме.
Сега съм на едно място, което наричам моето широко небе, защото в него са не само най-обикновените ми желания, а и всички останали, от най-скромните до най-възвисените. Думата, която дядо използваше, е „комфорт“.
Тук има торти и възглавници, и цветове в изобилие, но в цялата тази пъстрота има и тихи местенца, където можеш да отидеш, да хванеш някого за ръката и да мълчиш. Без нищо да обясняваш, без нищо да искаш. Просто изживяваш себе си. В това широко небе пироните са с плоски глави, а младите листа са покрити с нежни власинки; тук можеш да препускаш бясно с увеселително влакче, да яхнеш изпуснато топче, което пада и увисва във въздуха и те отвеждат някъде надалеч — там, закъдето не си и мечтал в своето малко небе.
Един следобед гледахме заедно с дядо какво става на земята. Наблюдавахме как птиците прехвърчат от връх на връх, избирайки най-високите борове в Мейн, кацахме, излитахме и отново кацахме заедно с тях. Завършихме наблюдението си в Манчестър, в една закусвалня, която дядо помнеше от времето, когато бе пътувал по Източния бряг по работа. Беше много западнала през изминалите петдесет години, затова си тръгнахме. Но в последния момент нещо ме накара да се обърна и видях мистър Харви, който слизаше от един автобус.