Колкото и да се опитвах, не успявах да насоча Рут към онова, което никой не беше открил — моята сребърна гривна амулет. Тя се виждаше, чакаше само някой да протегне ръка, да я разпознае и да си каже: Улика. Но вече не беше в царевичната нива.
Рут започна да пише поезия. Щом дори собствената й майка и най-отзивчивите учители не искаха да чуят за тъмните страни на реалността, с които се беше сблъскала, тя щеше да предаде всичко това в стихове.
Много ми се искаше Рут да отиде у дома и да поговори със семейството ми. Сигурно никой от тях, освен сестра ми, не знаеше името й. По физкултура Рут беше предпоследна в цялото училище. Когато волейболната топка се насочваше към нея, тя се навеждаше, за да се предпази, и топката тупваше на пода до нея, а съотборниците й и учителят по физкултура едва сдържаха негодуванието си.
Майка ми седеше във вестибюла на един стол с права облегалка и наблюдаваше татко, който сновеше навън-навътре, зает с различни задачи — сега той изцяло се бе отдал на малкия си син, жена си и другата си дъщеря. А Рут се затвори в себе си и непрекъснато си мислеше за случайната ни среща на училищния паркинг.
Прегледа старите годишници и намери снимките ми с моите съученици от класа и кръжока по химия. Изряза ги с ножиците за ръкоделие на майка си. Макар че идеята все повече я завладяваше, не бях сигурна, че мога да разчитам на нея, докато през последната седмица преди Коледа тя не стана свидетел на една сцена в коридора на училището.
Става въпрос за приятелката ми Клариса и Брайън Нелсън. Наричах Брайън „плашилото“, защото макар да имаше широки рамене, по които въздишаха всички момичета, лицето му ми приличаше на натъпкан със слама чувал. Носеше хипарска кожена шапка с периферия и пушеше ръчно свити цигари в ученическия пушком. Според майка ми ранната слабост на Клариса към светлосините очни сенки беше обезпокоителна, но аз винаги съм я харесвала именно поради тази причина. Тя вършеше неща, които на мен ми бяха забранени: изрусяваше дългата си коса, носеше обувки с платформа и пушеше цигари след училище.
Рут се приближи до тях, но те не я забелязаха. Тя мъкнеше купчина дебели книги, които беше заела от мисис Каплан, учителката ни по обществознание. Всички до една бяха ранна феминистка литература и тя беше притиснала гръбчетата им към корема си, за да не види някой заглавията им. Баща й, строителен предприемач, и беше подарил две много здрави еластични ленти, специално за книги. Беше пристегнала с две от тях томовете, които възнамеряваше да прочете през ваканцията.
Клариса и Брайън се кикотеха, ръката му беше под блузата й.
При всеки негов опит да я плъзне по-нагоре, тя се хилеше все повече, но не му позволяваше да го направи, като се извиваше или побутваше ръката му. Както обикновено, Рут не прояви интерес към тях и щеше да ги отмине с наведена глава и забила поглед в земята, но тъй като всички знаеха, че Клариса е моя приятелка, тя спря, за да види какво ще стане.
— Хайде, сладурче — говореше Брайън, — дай да погаля хълмчето ти. Поне едното.
Забелязах, че устните на Рут се изкривиха от отвращение. На небето аз също изкривих устни.
— Брайън, не мога. Не тук.
— Какво ще кажеш да отидем в царевичната нива? — попита той шепнешком.
Клариса се изкиска нервно, но зарови гальовно нос във вдлъбнатината между шията и рамото му. Засега щеше да му откаже.
След това някой разби шкафчето на Клариса. Изчезна албумът й с изрезки, някои от снимките, забодени от вътрешната страна на шкафчето, както и тайният запас марихуана, който Брайън беше скрил там без знанието й.
Рут, която никога преди не беше взимала наркотици, тази вечер изпразни тютюна от цигарите на майка си — кафяви „Мор“ 100 мм — и ги натъпка с тревата на Брайън. Настани се в бараката за инструменти с едно фенерче и докато разглеждаше моите снимки, изпуши повече трева, отколкото биха могли да изпафкат и най-големите наркомани в училище.
Застанала на мивката до кухненския прозорец, мисис Конърс миеше съдовете и долови миризмата, която идваше от бараката.
— Мисля, че Рут се е сприятелила със съучениците си — съобщи тя на съпруга си, който четеше вечерния си вестник, седнал на чаша кафе. В края на работния ден беше толкова уморен, че нямаше сили да разсъждава.
— Това е добре — отвърна той.
— Може би все още има надежда за нея.
— Винаги има надежда — отбеляза той.
Когато Рут се прибра със залитане у дома по-късно същата вечер, очите й сълзяха от оскъдната светлина на фенерчето и осемте цигари, които беше изпушила. Майка й я посрещна с усмивка и й каза, че в кухнята я чака боровинков пай. След няколко дни, през които направи някои проучвания, нямащи нищо общо със Сузи Салмън, Рут разбра как е могла да изяде целия пай наведнъж.