Затичах се на пръсти към задния вход на къщата и забелязах, че вратата към верандата е широко отворена. Когато видях мама, забравих изобщо за Грейс Таркинг. Трудно ми е да го обясня, но никога преди не я бях виждала да седи така неподвижно, с такъв отсъстващ израз на лицето. Седеше на остъклената веранда на един сгъваем алуминиев стол с лице към задния двор. В едната си ръка държеше малка чинийка с обичайната чаша кафе. Тази сутрин по чашата не се забелязваха следи от червило, защото все още не се беше гримирала за… За кого? Този въпрос преди никога не ми беше минавал през ума. За татко? За нас?
Холидей беше близо до съда с вода за птички и пухтеше щастливо, но не ме забеляза. Наблюдаваше майка ми. А тя беше вперила поглед пред себе си, сякаш в безкрайността. В този момент не беше моята майка, а някакво непознато за мен същество. Гледах това същество, в което бях свикнала да виждам единствено мама, и забелязах меката, матова кожа на лицето й — матова, без да си е сложила пудра, и мека, без да е използвала крем. Очите й сякаш биха нещо отделно от лицето й, сякаш живееха свой собствен живот „Очи океани“, казваше татко, когато му се искаше да хапне от шоколадовите вишни, които тя пазеше в барчето за себе си. Сега разбрах какво имаше предвид той. Наричаше ги така не защото бяха сини, както си мислех преди, а защото бяха бездънни, което беше малко плашещо. Съвсем несъзнателно, преди да ме види и подуши Холидей, преди капчиците мъгла по тревата да се изпарят и майката в нея да се пробуди, както ставаше всяка сутрин, аз я заснех с новия си фотоапарат.
Когато от фотоателието на „Кодак“ ми изпратиха промития филм и снимките в специален, тежък плик, веднага забелязах разликата. Имаше само една снимка, на която беше не мама, а Абигейл. Първата снимка, онази, която бях направила, без да знае, преди щракването да я стресне и да я превърне отново в майка на момиче, което има рожден ден, собственичка на щастливо куче, жена на любящ съпруг, майка на още една дъщеря и дълго чакан син. Домакиня. Градинарка. Любезна съседка. Очите на мама бяха океани и в тях се долавяше чувството на някаква загуба. Тогава си мислех, че имам цял живот, за да ги разбера, но се оказа, че ми е даден само този единствен ден. Веднъж, докато бях на земята, се докоснах до Абигейл, но лесно я оставих да ми се изплъзне, защото в мен надделя желанието тя да бъде майка и да ме обгърне отвсякъде като майка.
Седях в беседката посред нощ и мислех за снимката и за мама, когато Линдзи стана и прекоси тихо коридора. Наблюдавах я, като че ли гледах филм, в който се бе вмъкнал крадец и обикаляше чужд дом. Когато натисна дръжката, знаех, че вратата на моята стая ще се отвори. Знаех, че тя ще влезе вътре, но защо? Моята неприкосновена територия в къщата вече се беше превърнала в ничия земя. Мама не беше пипала нищо. Леглото ми все още си стоеше неоправено, както го бях оставила в бързината си сутринта в деня на моята смърт. Нощницата ми на цветчета се търкаляше сред чаршафите и възглавниците заедно с дрехите, които бях захвърлила, след като реших да обуя жълтите клоширани панталони.
Линдзи мина по мекия килим и докосна тъмносинята пола и плетената жилетка в червено и синьо — двата парцала, които ми бяха омръзнали. Тя имаше същата жилетка, само че в оранжево и зелено. Взе моята, опъна я и я приглади на леглото. Беше грозна и същевременно безценна. Видях как сестра ми я погали. После проследи с пръсти ръба на позлатения поднос върху нощното ми шкафче, в който държах разни значки, повечето от изборни кампании и училищни празници. Любима ми беше една розова с надпис „Хипита за любов“, която бях намерила на училищния паркинг, но трябваше да обещая на мама, че няма да я нося. Имах цял куп значки, някои в подноса, други забодени на гигантската филцова емблема на Университета на Индиана, където беше учил баща ми. Мислех, че сестра ми ще ги отмъкне — или поне ще вземе една-две, за да ги носи — но не бях права. Дори не ги разгледа. Само прокара пръсти по предметите в подноса. И тогава я видя. Мъничко бяло ъгълче, което се подаваше отдолу. Дръпна го.
Беше снимката.
Тя изпусна рязко въздух и седна на пода с отворена уста и снимката в ръка. Светът край нея сякаш се разпадна и нишките, които го държаха, заплющяха като платнищата на палатка, откъснала се от рейките. Не беше виждала тази непозната майка, както и аз до онази сутрин, когато я заснех. Беше видяла снимките, направени след това. Мама, уморена, но усмихната. Мама и Холидей пред кучешкия дрян, слънцето прозира през халата и нощницата й. Но исках да бъда единственият човек в семейството, който знае, че мама може да бъде и друга — тайнствена и непозната за нас.