Когато на девети декември телефонът иззвъня, слушалката вдигна татко. Това беше началото на края. Той съобщи на полицията кръвната ми група и се наложи да уточни, че кожата ми е светла. Попитаха го дали имам някакви отличителни белези. Зае се да опише подробно лицето ми, но по едно време се заплете. Детектив Фенърман не го прекъсна, защото новината, която се налагаше да му съобщи, беше страшна. Но накрая каза:
— Господин Салмън, намерихме само една част от тяло.
Баща ми стоеше на телефона в кухнята, скован от ужас. Как щеше да каже на Абигейл?
— Значи не сте сигурни, че е мъртва? — попита той.
— Няма нищо сигурно — отвърна Лен Фенърман.
Татко така и каза на майка ми: „Няма нищо сигурно.“
В продължение на три вечери той не знаеше как да се държи с мама и какво да говори. Преди никога не бяха изпадали едновременно в такова отчаяние. Случваше се единият да изживява тежък момент и да търси утеха от другия, но не и двамата едновременно; тогава по-силният даваше кураж на по-слабия. И никога преди не им се беше налагало да осъзнаят какво означава истински ужас.
— Няма нищо сигурно — повтори майка ми, вкопчвайки се в тези думи, както татко се беше надявал.
Само мама знаеше значението на всеки един от амулетите на гривната ми — откъде е и защо го харесвам. Тя състави подробен списък на вещите, които носех, и дрехите, с които бях облечена. Ако ги намереха на някое отдалечено и пусто място по пътя, то тези следи можеха да отведат полицията до истината за смъртта ми.
Наблюдавах я и изпитвах ту сладко-горчива радост, че знае какво съм носила и кои са любимите ми вещи, ту съжаление за напразните й надежди, че тези неща имат значение. Че някой непознат, намерил гумичка с герой от анимационен филм или значка с образа на рок звезда, ще съобщи на полицията.
След обаждането на Лен баща ми протегна ръка към мама и двамата седнаха на леглото, гледайки право пред себе си. Тя мълчаливо прехвърляше в ума си списъка на вещите ми, а татко имаше чувството, че навлиза в тъмен тунел. По някое време заваля дъжд. Усещах, че и двамата мислят за едно и също, но никой от тях не го изрече на глас. Че аз съм някъде там, под дъжда. Че се надяват да съм в безопасност. Че съм на сухо и топло.
Те не разбраха кой заспа пръв. Костите ги боляха от изтощение, унасяха се и се събуждаха заедно, измъчвани от чувство за вина. С падането на температурите дъждът се превърна в град и трополенето на малките ледени камъчета по покрива ги разбуди.
Мълчаха. Само се гледаха един друг на слабата светлина на лампичката в другия край на стаята. Мама се разплака и татко я прегърна. Избърса търкулналите се по скулите й сълзи с палците си и я целуна нежно по очите.
Извърнах глава, когато се докоснаха. Загледах се в царевичната нива, за да видя дали няма нещо, което полицията би могла да намери на сутринта. Дъждът превиваше царевичните стебла и прогони всички животни в скривалищата им. Не толкова дълбоко под земята бяха дупките на моите любимци, дивите зайци — заплаха за местните овощни и цветни градини — които понякога неволно донасяха отрова в леговищата си. В такива случаи там под земята, далеч от мъжете и жените, напръскали градините си с отровни вещества, всички членове на заешкото семейство се скупчваха и умираха заедно.
Сутринта на десети декември баща ми изля бутилката с уиски в кухненската мивка. Линдзи го попита защо.
— Боя се, че мога да го изпия — отвърна той.
— Кой се обади по телефона? — попита сестра ми.
— Не помня някой да е звънял.
— Чух те да казваш онова нещо за усмивката на Сузи — „Сякаш избухват звезди“.
— Така ли съм казал?
— Не се преструвай. От полицията бяха, нали?
— Истината ли да ти кажа?
— Да — настоя Линдзи.
— Намерили са част от тяло. Възможно е да е на Сузи.
Все едно някой я удари в стомаха.
— Какво?
— Но няма нищо сигурно — опита се да я успокои татко.
Линдзи седна на кухненската маса.
— Гади ми се — каза тя.
— Скъпа?
— Татко, искам да ми кажеш какво става. Каква е тази част от тяло. После, изглежда, ще трябва да повърна.
Баща ми извади от шкафа една голяма метална купа, сложи я на масата близо до Линдзи и след това седна до нея.
— Добре — рече тя. — Хайде, кажи ми.
— Било е лакътна кост. Намерило я е кучето на Гилбъртови.