Той взе ръката й в своята и сетне тя повърна в лъскавата сребриста купа, както го беше предупредила.
По-късно сутринта времето се изясни и недалеч от нашата къща полицията загради царевичната нива с лента и започна да я претърсва. Цялата земя беше подгизнала от дъжда, лапавицата, снега и градушката; и въпреки това на едно място ясно се виждаше, че някой е работил с лопата. Започнаха да копаят оттам.
По-късно експертизата щеше да покаже, че концентрацията на кръвта ми в пръстта е доста висока, но тогава това не беше известно и полицаите все повече се отчайваха, докато ровеха в студената мокра земя, търсейки труп на момиче.
Неколцина съседи бяха застанали в края на футболното игрище на почтително разстояние от полицейската лента и наблюдаваха с недоумение мъжете в дебели сини куртки, които размахваха лопатите и греблата като медицински инструменти.
Баща ми и майка ми останаха у дома. Линдзи беше в стаята си. Бъкли беше в дома на най-добрия си приятел Нейт, където прекарваше много време напоследък. Бяха му казали, че няколко дни ще гостувам на Клариса.
Аз знаех къде е тялото ми, но не можех да им кажа. Гледах и чаках да видя какво ще открият. И ето че късно следобед един полицай неочаквано вдигна изцапаната си с пръст ръка, в която държеше нещо, и извика:
— Насам!
Останалите мъже се скупчиха около него.
Всички съседи си бяха отишли, с изключение на мисис Стед. След като обсъдиха откритието си, детектив Фенърман се отдели от тъмнеещата група и тръгна към нея.
— Мисис Стед? — каза той през лентата, която ги разделяше.
— Да.
— Имате ли дете, което ходи на училище?
— Да.
— Елате с мен, ако обичате.
Един млад полицай повдигна лентата, за да мине мисис Стед под нея, и я поведе под ръка през неравната, разорана земя към мястото, където бяха колегите му.
— Мисис Стед, това познато ли ви е? — попита Лен Фенърман и й показа издание с меки корици на книгата „Да убиеш присмехулник“. — Изучава ли се тази книга в училище?
— Да — отвърна тя и когато изрече тази кратка дума, лицето й побеля.
— Имате ли нещо против да ви попитам… — поде той.
— В девети клас — каза тя, без да отмества поглед от сиво-сините очи на Лен Фенърман. — Класът на Сузи. — Мисис Стед беше психотерапевт и разчиташе на способността си да изслушва спокойно лошите новини и да обсъжда разумно трудностите в живота на пациентите си, но в момента безсилно се бе облегнала на полицая, който я бе довел дотук. Усещах съжалението й, че не се е прибрала вкъщи с другите съседи и че сега не е във всекидневната със съпруга си или със сина си в задния двор вместо тук.
— Кой им преподава литература?
— Мисис Деуит — отговори мисис Стед. — Харпър Лий е истинско облекчение за децата след „Отело“.
— „Отело“?
— Да — потвърди тя. Познанията й за училищните дела изведнъж се оказаха особено важни и всички полицаи бяха наострили слух. — Мисис Деуит се старае да разнообразява програмата и точно преди Коледа работи с децата усилено върху Шекспир, а след това минават към Харпър Лий за награда. Ако Сузи е носила „Да убиеш присмехулник“, значи вече е предала есето си върху „Отело“.
Впоследствие казаното от нея се потвърди.
Полицаите проведоха няколко телефонни разговора. Видях как кръгът се разширява. Есето ми действително беше при мисис Деуит. По-късно тя го изпрати на родителите ми по пощата, без оценка. „Реших, че ще искате да го запазите — бе написала мисис Деуит на прикрепената бележка. — Ужасно съжалявам.“ Есето ми остана у Линдзи, защото за мама беше прекалено мъчително да го прочете. Бях го озаглавила „Отритнат и самотен“. Линдзи ми беше предложила думата „отритнат“, другата добавих аз. Сестра ми проби три дупки в полетата на ръкописните страници и внимателно ги прикрепи към една празна тетрадка. Прибра я в шкафа под своя Барби комплект и кутията с идеално запазените парцалени кукли Ан и Анди, за които ужасно й завиждах.
Детектив Фенърман позвъни на родителите ми. Съобщи им, че са намерили една книга, която вероятно ми е била дадена в училище същия ден, когато изчезнах.
— Но тя би могла да е на всеки — каза баща ми на мама през поредната безсънна нощ. — А може би просто я е изпуснала по пътя.
Доказателствата продължаваха да се трупат, но те отказваха да повярват. Два дни по-късно, на 12 декември, полицията намери тетрадката ми по биология. Животни я бяха отмъкнали далеч от лобното ми място, за което свидетелстваше фактът, че пробите от пръстта по нея бяха различни от взетите в района почвени образци. Парчетата от разграфените листове с теориите, които не разбирах, но въпреки това прилежно записвах, бяха намерени, когато една котка събори гарваново гнездо. Късчетата бяха вплетени в листата и клечките, от които беше изградено гнездото. В полицията се наложи да отделят разграфената хартия от един друг вид без редове, по-тънка и не толкова еластична.