— Нееее. — изкрещя Джони. Прикри лицето си с ръце и… около тялото му се появи неестествено зеленикаво сияние.
Човечето се сблъска с него. Лумнаха пламъци. Опърлиха го и то се отдръпна пищейки.
Дочул писъците на противника си, младежът свали ръце от лицето си и щом видя, че човечето се е отдръпнало, побягна. В този миг в съзнанието му се бе запечатала само една мисъл: „Бягай по-бързо. НЕЩО ти помогна да се спасиш от гибел, но втори път не може да се надяваш на неговата помощ…“
— Примитивните ти познания за силата не могат да ме спрат, мизернико. — изкрещя след него човечето. — Където и да се скриеш, аз ще те намеря и тогава ще умреш.
Фигурата на Джони се изгуби в мъглата.
Младежът се прибра след единадесет. Вечеря сам и си легна.
Няколко часа се въртя в кревата си, опитвайки се да заспи. Но сънят не идваше. Вместо него се появяваше образа на човечето. Лицето му се разтягаше в лукава усмивка и откриваше жълти остри зъби. Във всеки шум чуваше кискането му. В идващите отвън светлинки пламъчетата в очите му.
Изведнъж сънят победи.
Бялата пелерина на зимата се губеше в далечината. Всичко бе покрито със сняг — пътищата, дърветата, колите, сградите. От небето се изсипваха купища снежинки, натрупвайки още по-големи преспи. Децата радостно се въргаляха в снега. Хармонията в природата бе недосегаема.
Но изведнъж на фона на зимата изникна силуетът на старицата. От ръцете и бастуна и капеше кръв, която обагряше снега в алено червено. Бездушният и поглед се рееше сред бялата пустош. Под дебелите лещи на нейните очила, в очите и, играеха златисто жълти злокобни пламъчета.
— Очи… аз много обичам добродушните детски очи. — извика старицата и от ръкавите на кожуха и започнаха да падат множество мънички окървавени очи. Тя протегна свитата си в юмрук ръка напред, избухвайки в смях. — А ето един подарък и за теб непослушен палавнико. — тя отвори ръката си и Джони разпозна собствените си кафяви очи.
— Неее… — викът му се смеси с дивия смях на старицата.
Събуди се плувнал в пот.
Джони и родителите му бяха поканени на четиридест годишнината на Колин Блейк — чичо на Джони и брат на баща му.
Празненството беше организирано в скромната му вила в покрайнините на града. Стаите и бяха препълнени с хора, повечето от които Джони не бе виждал никога през живота си. Някои от тях го поздравяваха, други му казваха, че е пораснал много от последния път, когато го били виждали. На всички тях той се усмихваше учтиво, защото нямаше намерение да се излага като ги назовава с грешни имена.
Няколкото часа от началото на празненството Джони не стана от стола си. Беше се вглъбил. Останал сам със спомена от онази кошмарна вечер.
Когато я видя.
Беше принцесата, която не веднъж бе спасявал в сънищата си. Дългата и руса коса падаше по раменете и като приказно наметало. Лицето и сияеше от щастие. Бузите и се бяха зачервили от изпитото вино. Кафявите и очи гледаха замечтано.
Споменът от кошмарната вечер бе изчезнал.
В съзнанието на Джони бе заседнал ликът на принцесата.
„Нека изчакам още малко.“ — рече си Джони. — „След малко ще стана и ще я поканя за един танц.“
Но вместо да спази подхвърленото от мислите му решение той стана и се приближи до момичето. За миг се поколаба. Нещо в съзнанието му рече: „Седни си и изчакай. Не бързай.“ Но той не го послуша.
— Извинете, бихте ли потанцували с мен. — възпитано я заговори той.
Момичето го погледна и се усмихна.
— Разбира се. — отвърна тя и подаде ръката си на Джони. Той я хвана галантно. Двамата отидоха на дансинга и затанцуваха под звуците на музиката.
— Името ми е Джон Блейк. — учтиво рече младежът.
— Анджела Стюард. — отвърна девойката.
— Много хубаво име. — прошепна Джони. — Анджела…
— Благодаря за комплимента. — промълви тя и се усмихна.
Времето се изниза неусетно. Песните сящаш се сляха в една безкрайна мелодия. Когато изненадващо Анджела рече:
— Трябва да тръгвам. Родителите ми ме чакат.
— Разбирам. — тъжно смутолеви младежът.
— Ти не разбираш нищо. — развълнувано отвърна девойката. — Беше ми приятно.
— И на мен също. — малко хлапашки изтърси Джони.
— Може би ще се видим отново. — рече Анджела. Отиде до масата и взе чантичката си. Извади от нея тефтерче и химикалка. На един лист записа няколко цифри. Откъсна го и го подаде на младежа. — Това е моят телефон. — добави и изненадващо го целуна по бузата. После се отправи към чакащите я родители. Джони и махна. Тя му отвърна със същото.