Къщата не се появи отново… След няколко седмици младежът се убеди, че проклетата къща бе изчезнала веднъж завинаги.
Може би.
В киносалона бяха двамата — Джони и Анджела.
— Какво мислиш за филма? — рече младежът, загледан в оцветеното от прожектирания филм платно.
Никакъв отговор.
— На мен ми харесва. А на те… — обърна се към Анджела и думите му секнаха на мига. До него бе застанал труп. И очните му кухини бяха ПРАЗНИ.
Джони се събуди с крясъци.
Отново кошмар.
Лангоската горичка бе пуста. Снегът падаше от небето на парцали и засипваше всичко. Дърветата, храстите, алеите и пейките бяха покрити от бялата пелерина на зимата… Само една построка не бе засипана от снега.
Джони още не я беше видял… Но къщата се бе появила отново.
Беше декември. Джони и Анджела се връщаха от кино. Бяха гледали ВИТАЕЩА СМЪРТ — класически холивудски екшън.
В автобуса почти нямаше хора. Улиците бяха покрити с дебел слой сняг. Хората отдавна се бяха прибрали в жилищата си на топло. Облаците от снежинки прегръщаха превозното средство като майка гушнала детето си. Вятърът виеше.
Когато автобусът наближи спирката, на която Джони трябваше да слезе, той заговори:
— Да те изпратя ли до вас?
— Не. Няма смисъл. — отвърна му Анджела.
— Сигурна ли си? Времето не е много хубаво.
— Да не си мислиш, че съм малка.
— Казвал ли съм го това? — Джони направи физьономия на неразбиране.
— Ах, ти глупчо… — и Анджела целуна младежът по устата. — Не си го казвал.
— Тогава, гониш ли ме?
— Не те гоня, Джони. — рече и допълни. — Днес дойде леля ми и…
— Ау… Страшилището се завръща в Дарк Сити. — и младежът започна да вие като вълк.
— По тихо. Не сме сами. — рече девойката и допълни. — Ето я и спирката ти.
Джони стана.
— Чао. — рече младежът. Придърпа Анджела към себе си и я целуна по устата. После се запъти към вратата.
— Не забравяй да си сложиш шапката. — извика след него девойката.
— Няма. — отвърна и младежът и слезе.
Отвън го лъхна суровия студ на зимата. Той си сложи вълнената шапка. Баба му я беше оплела специално за четиринадесетия му рожден ден и от тогава до сега нито веднъж не се бе разделил с нея.
Джони се обърна към прозореца на автобуса, за да махне на Анджела и видя старицата. Мръсната вещица бе в рейса. Щом старицата улови насочения към нея поглед в очите и заиграха зли пламъчета.
Автобуса затвори врати и потегли.
— Не… не слизай от рейса. — извика на Анджела, тичайки след превозното средство младежът. — За бога не слизай.
Анджела се усмихна. Махна му с ръка и се обърна напред.
— За бога не слизай. — продължи да крещи, като се надяваше, че тя ще разчете думите по устните му. — Не сли… — и се препъна в една преспа. Падна по лице в снега.
Няколко мига лежа вцепенен, а после решително се надигна.
— Трябва да я спра. — рече на глас и се огледа за таксита. Наоколо нямаше нито една кола.
Затича се с всички сили нататък по вледенения път.
Няколко минути по-късно Джони забеляза светлините на фаровете на приближаващ се от към гърба му автомобил. Застана на пътя му и започна да маха с ръце. Спирачките изкърцаха зловещо и колата спря. Шофьорът и излезе и се развика:
— Какво по дяволите си мислиш, че правиш хлапако?
— Бихте ли ме откарали две спирки по-нататък? — рече Джони и посочи пътя по който се бе изгубил автобуса. — Моля.
По лицето на шофора се изписа гримасата на досада.
— Качвай се. — рече онзи и допълни. — Само две спирки, защото имам работа.
— Много ви благодаря, господине. — отвърна Джони и се качи. — Наистина са само две спирки. — допълни после.
След около минута автомобилът спря на спирката, на която трябваше да е слязла Анджела.
Джони скочи от автомобила и в същия миг разтреперан забеляза лежащия върху снега труп. Приближи се до него. Очните кухини на Анджела бяха пълни с кръв.
— Неее… — изрева Джони. Падна на колене до любимата си и започна да я люлее. По страните му се стичаха сълзи. — Събуди се. Събуди се… — повтаряше той.
Видял трупът, шофьорът бързо даде газ и изчезна от мястото на престъплението. Щеше да се обади от най-близкия телефон и да съобщи на полицията за станалото и толкова. Страхуваше се за себе си. И може би беше прав.
Ледените парцали продължаваха да падат от небето. Вятърът да вие. Бездомните кучета да лаят. Хората да се крият на топло в домовете си.
За миг на Джони му се стори, че сред заобиколилия го мрак вижда бледата фигура на бабката.