Кучето, обтегнало се до вратата, излаяло сякаш да потвърди, че знае това.
— Добре — отвърнала Нейоми.
Той внимателно се вгледал в нея. Преходът от лагера на изгнаниците бил дълъг, с много малко почивка за всеки от тях. Знаел, че би трябвало да останат… но изпитвал почти безумно нетърпение.
— Можеш ли да продължиш? — попитал той. — И не казвай, че можеш, ако това не е така, Нейоми Рийчъл.
Тя подпряла ръце на хълбоците си и го изгледала високомерно.
— Бих могла да продължа още сто конера след мястото, където ти ще се строполиш мъртъв, Бен Стаад.
— Може би ще имаш и шанса да го докажеш — казал Бен и се ухилил. — Но първо да похапнем нещичко.
Яли бързо. Когато привършили с храненето, Нейоми коленичила до Фриски и тихичко й казала, че трябва отново да поеме по следата. Нямало нужда кучето да бъде молено два пъти. Тримата напуснали фермата. Бен носел на гърба си голям вързоп, Нейоми — незначително по-малък.
За Фриски миризмата на Денис греела като син знак в нощта, толкова ярък, сякаш бил електрическа искра. Тя веднага започнала да я следва и се сконфузила, когато МОМИЧЕТО я повикало обратно. Приближила се към него и, ако Фриски била човек, щяла да се плесне по челото и да изохка. В своето нетърпение била започнала да души обратно следата, по която били дошли. Към полунощ щяла да ги заведе пак във фермата на Пейна.
— Всичко е наред, Фриски — успокоила я Нейоми. — Изчакай, колкото ти е необходимо.
— Тъй де — рекъл Бен. — Изчакай седмица или две, Фриски. Може и месец, ако искаш.
Нейоми погледнала Бен накриво. Той благоразумно замълчал. Двамата наблюдавали как носът на Фриски души напред-назад, първо през двора на изоставената ферма, а след това по пътя.
— Дали я загуби? — попитал Бен.
— Не, ще я хване след минута-две — отвърнала Нейоми и добавила наум смятам аз. — Просто е намерила цял букет от миризми на пътя и трябва да ги сортира.
— Погледни! — възкликнал Бен объркано. — Тръгна направо през полето. Това не може да е правилната посока, нали?
— Не знам. Той би ли хванал по пътя към замъка?
Бен Стаад бил човек и наистина се плеснал по челото.
— Не. Разбира се, че не. Ама че съм тъпак!
Нейоми се усмихнала сладко и не казала нищо.
Фриски спряла в полето. Обърнала се към МОМИЧЕТО и ВИСОКОТО МОМЧЕ и нетърпеливо им излаяла да я последват. Андуанските кучета били опитомени потомци на големите бели вълци, от които жителите на Северното баронство много се страхували в по-предишни времена, но опитомени или не, те били ловци и следотърсачи, още преди да станат каквото и да било друго. Фриски била изолирала ярката синя нишка на миризмата отново и изгаряла от желание да я следва.
— Хайде — подканил Бен. — Надявам се, че е на вярна следа.
— Разбира се, че е. Погледни!
Нейоми посочила и Бен също могъл да различи дълга плитка диря в снега. Дори в тъмнината двамата познали от какво били следите — от снегоходки. Фриски пак излаяла. — Да побързаме — казал Бен.
Към полунощ, когато започнали да приближават Кралския резерват, Нейоми взела да съжалява, че се била изхвърлила с приказките си, как щяла да измине още сто конера, след като Бен се свлече примрял от умора, понеже й се сторило, че това би могло да се случи скоро на нея самата.
Денис взел разстоянието за по-малко време, но той потеглил след четири дни почивка, имал снегоходки и не следвал куче, което понякога загубвало следата и трябвало да я търси отново насам-натам. Подбитите крака на Нейоми парели. Дробовете й горели. Отляво нещо рязко я пробождало. Няколко пъти напълнила устата си със сняг, но това не утолило надигащата се жажда.
Фриски, която не била обременена от вързоп и можела с лекота да тича по снежната кора, изобщо не била изморена. Нейоми се задържала върху снежната коричка известно време, но след това улучвала размекнато място и до колене пропадала в мекия сняг… няколко пъти затънала до хълбок. Веднъж хлътнала до кръста и се замятала безпомощно в сляпа ярост, докато Бен не си проправил път до нея и не я издърпал навън.
— Мечтая… за… шейна… — задъхана казала тя.
— Гладна… кокошка… просо сънува… — въздъхнал той и се усмихнал, въпреки умората си.
— Колко смешно! — изпъшкала тя. — Ха-ха. Трябва да станеш придворен шут, Бен Стаад.
— Кралският резерват е ей-там. По-малко сняг… по-лесно.
Той се навел напред, подпрял ръце на колената си, изпъшкал и си поел дъх. Нейоми изведнъж усетила, че се е държала грубо и себелюбиво, че е мислила само за това как се чувства самата тя, когато Бен би трябвало да е много по-близо до пълното изтощение — бил много по-тежък от нея, особено като се вземе предвид теглото на огромния вързоп върху гърба му. Той пропадал в снега почти на всяка крачка, подскачал напред през полето подобно на човек, който тича в дълбока вода, но не се оплаквал и не намалявал темпото.