— Бен, добре ли си?
— Не — изхриптял той и се усмихнал. — Но ще се справя, хубавото ми дете.
— Не съм дете — сърдито отвърнала тя.
— Но си хубава — казал той, опрял палец в носа си и размърдал пръсти.
— Ооо, ще си получиш заслуженото за това.
— После — въздъхнал той. — Хайде да се надбягваме до дърветата. Тръгвай.
И така, те затичали с Фриски, преследваща миризмата пред тях, и той я победил, което я ядосало още повече… нов същото време изпитала и възхищение към него.
104.
Те стояли в края на Кралския резерват и гледали дългото седемдесет конера открито пространство, което се простирало между края на гората, където някога крал Роланд сразил дракон и стените на замъка, където той самият бил сразен. Снежинките, падащи от небето, се умножили с няколко… после с още няколко… и изведнъж, като с магическа пръчка, въздухът се изпълнил със сняг.
Въпреки изтощението си, Бен за момент усетил някакво спокойствие и радост. Погледнал Нейоми и се усмихнал. Тя понечила да се смръщи; но това нямало да подхожда на лицето й и така, тя също се усмихнала. След миг отворила уста и се опитала с език да хване някоя снежинка. Бен тихичко се разсмял.
— Как ли се е вмъкнал вътре, ако изобщо е успял? — попитала Нейоми.
— Не знам — отвърнал Бен, който бил израсъл във ферма и не знаел нищо за канализационната система на замъка. Толкова по-добре за него, както и да го погледнеш, може би ще си кажете вие и сигурно ще сте прави. — Вероятно твоето куче-шампион може да ни покаже как го е направил.
— Смяташ, че е успял, нали, Бен?
— Ами да — рекъл Бен. — А ти как мислиш, Фриски?
Когато чула името си, Фриски се надигнала, направила няколко крачки по посока на миризмата и погледнала назад към тях.
Нейоми погледнала Бен. Той поклатил глава.
— Още не — казал Бен.
Нейоми меко повикала Фриски и тя се върнала със скимтене.
— Ако можеше да говори, би ти казала, че се страхува да не загуби миризмата. Снегът ще я затрупа.
— Няма да чакаме дълго. Денис е имал снегоходки, но ние ще имаме нещо, което е по-добро, Нейоми.
— И какво по-точно?
— Прикритие.
105.
Въпреки растящото нетърпение на Фриски да се спусне по следата, Бен ги накарал да изчакат петнайсет минути. Дотогава въздухът се превърнал в плътна бяла стена. Снегът изцяло покрил косите им — кестенявата на Нейоми и русата на Бен. Вече не различавали стените на замъка в далечината.
— Добре — обадил се тихо Бен, — да тръгваме.
Потеглили през откритото пространство след Фриски. Голямото куче сега напредвало бавно, с нос наведен постоянно надолу, като непрекъснато разширявало ноздри — отново и отново. Яркосинята пътечка, означена от миризмата, се губела, затрупана от бялото немиришещо нещо, което се сипело от небето.
— Май чакахме твърде дълго — тихо му прошепнала Нейоми.
Бен не отвърнал. Съзнавал го и мисълта за това подобно на плъх гризяла сърцето му.
Изведнъж пред тях се изпречила застрашително някаква тъмна маса — крепостната стена. Нейоми продължила бавно напред. Бен се протегнал и я сграбчил за ръката.
— Крепостният ров — спрял я той. — Не забравяй за него. Той трябва да е някъде тук. Ще се прекатуриш върху леда, ще паднеш и ще си счу…
Преди още да се доизкаже, очите на Нейоми тревожно светнали. Изтръгнала се от ръката му.
— Фриски! Хей, Фриски! Опасност! Върни се! — изсъскала тя и се втурнала след кучето.
Това момиче е абсолютен шемет, помислил си не без възхищение Бен. След това и той се затичал след нея.
Нямало нужда Нейоми да се тревожи. Фриски била спряла досами рова. Носът й бил заровен в снега, а опашката й се въртяла щастливо. Сега тъкмо захапвала нещо и го измъквала от снега. Обърнала се към Нейоми, а очите й питали: Сега добро куче ли съм или не? Ти как мислиш?
Нейоми се засмяла и я прегърнала.
Бен погледнал към крепостната стена.
— Шшшт! — тихичко й прошепнал той. — Ако стражите те чуят, ще намерим спасение единствено в рова под леда. Къде мислиш, че се намираме? В задната ви градина, може би?
— Оуу! Дори да чуят нещо, ще ни помислят за снежни духове — отвърнала Нейоми, но също зашепнала. След това заровила нос в козината на Фриски и отново й казала колко добро куче е.