Нейоми кимнала.
— Стражи-пазители — казала тя. — Съвсем пияни. И то не някъде там в северните покрайнини на някое си мижаво баронство, за което едва ли е чувал някой. Пияни в замъка! В самия замък!
Денис си спомнил за жалкия, ровещ в носа си певец, и кимнал мрачно.
— Предполагам, че би трябвало да сме доволни. Ако стражите-пазители и сега бяха онова, което представляваха по времето на Роланд, ние всички вече щяхме да бъдем в Иглата при Питър. Но някак си не мога да се радвам на…
— Чуй какво ще ти кажа — меко започнал Бен, — ако бях на мястото на Томас, всеки път когато погледнех на север, щяха да ми се разтреперват краката, ако всички, които имах около себе си, приличаха на онези, които видяхме тази нощ.
Нейоми изглеждала притеснена от думите му.
— Моли боговете никога да не се стигне дотам — рекла тя.
Бен кимнал.
Денис протегнал ръка и погладил главата на Фриски.
— Проследи ме по целия път от фермата на Пейна, нали така? Какво умно куче си ти, да!
Фриски щастливо потупвала с опашка.
— Бих чула онази история за краля, който върви и говори насън, Денис, ако пожелаеш да я разкажеш отново — подхвърлила Нейоми.
И така Денис разправил историята си, както я бил разказал на Пейна, и както аз ви я предадох, а те го слушали като омагьосани и приличали на деца, слушащи приказката за говорещия вълк, червената шапчица и нейната баба.
108.
Когато Денис свършил, вече наближавало седем часа. Навън всичко било потънало в бледа сивота, светлината мъждукала такава, каквато щяла да бъде и около обяд, защото най-голямата буря за тази зима, а може би и най-голямата от всички досега, бушувала над Делейн. Вятърът ревял под стрехите на замъка подобно на тълпа банши. Чувал се дори там долу при бегълците. Фриски вдигнала глава и неспокойно изскимтяла.
— Какво ще правим сега? — попитал Денис.
Бен, който за стотен път препрочитал късата бележка на Питър, отвърнал:
— До довечера, нищо. Замъкът сега е буден и няма как да излезем оттук, без да ни забележат. Ще спим. Съберете силите си! А довечера, преди полунощ…
И Бен накратко им обяснил намеренията си. Нейоми се усмихнала, очите на Денис грейнали възбудено.
— Точно така! — възкликнал Денис — В името на всички богове! Бен, ти си гений!
— Моля, моля, не бих отишла чак дотам — възразила Нейоми, но усмивката й вече била толкова широка, че имало опасност да разполови главата й. Тя се протегнала, прегърнала Бен и звучно го целунала.
Бен така почервенял от смущение (изглеждал сякаш ей-сега щял „да му се подпали мозъкът“, както имали обичай да казват в Делейн в онези отдавна отминали дни), че се превърнал в алена сянка, но трябва да ви кажа, че изглеждал и поласкан.
— Фриски ще ни помага ли? — попитал Бен, когато успял да си поеме дъх.
Като чуло името си, кучето вдигнало поглед.
— Разбира се, че ще ни помага, но ще имаме нужда…
Обсъждали този нов план още известно време. Изведнъж лицето на Бен сякаш изчезнало при една огромна прозявка. Нейоми също изглеждала капнала. Били будни вече повече от двайсет и четири часа, както ще си спомните вие, пък и били изминали огромно разстояние.
— Стига толкова — рекъл Бен. — Време е за сън.
— Урааа! — провикнала се тихичко Нейоми и започнала да си разстила салфетки като дюшек отстрани на Фриски, — Краката ми са като…
Денис вежливо се прокашлял.
— Какво има? — попитал Бен.
Денис кимнал към вързопите им — големия на Бен и по-малкия на Нейоми.
— Предпрлагам, че имате… хм, нещо за ядене тук, а?
Нейоми нетърпеливо отвърнала:
— Разбира се, че имаме, ти какво мислиш… — и тогава си спомнила, че Денис бил напуснал фермата на Пейна преди шест дни и оттогава икономът все се бил крил и спотайвал. Имал отпаднал вид, а лицето му било станало бледо, тясно и твърде кокалесто. — Ох, Денис, извинявай, ние сме идиоти! Кога яде за последен път?
Денис се замислил.
— Не мога да си спомня точно — казал той. — Но за последен път се храних на маса, когато обядвах преди седмица.
— И защо не започна с това, глупако! — възкликнал Бен.
— Предполагам, понеже бях твърде развълнуван, когато ви видях — отвърнал Денис и се ухилил. Докато наблюдавал как те двамата отварят вързопите си и преравят запасите, които им били останали, стомахът му шумно изкуркал. Устата му се напълнила със слюнка. Изведнъж го пронизала някаква мисъл.