Выбрать главу

— Не носите никакви репи, нали?

Нейоми се обърнала и озадачено го изгледала.

— Репи ли? Нямам такива. А ти, Бен?

— И аз.

Върху лицето на Денис цъфнала щастлива и прещастлива усмивка.

— Добре — преглътнал той.

109.

Бурята била наистина страшна и за нея се говори и до ден днешен в Делейн. Още преди над крепостта да се спусне ранният, зловещ здрач навалял метър и половина нов сняг. Метър и половина сняг е твърде много за един ден, но вятърът струпал преспи, които били много, много по-големи. По времето, когато се здрачило, вече не духал бурен вятър — духал ураган. На някои места покрай стените на замъка имало купчини от сняг, високи седем метра, които закривали прозорците не само на първия и втория етаж, а дори и на третия.

Може да си помислите, че това щяло да е добре дошло за бягството на Питър, и сигурно би било така, ако Иглата не стърчала съвсем самотна на Площада. Само че тя стърчала и вятърът там духал най-силно. Даже як мъж не би могъл да се задържи прав при този силен вятър, който така би го заподмятал, че накрая би си разбил главата в първата каменна ограда на отсрещната страна на Площада. Вятърът правел и още нещо, действал като гигантска метла. Колкото и бързо да падал снегът, той го издухвал от Площада. Привечер около замъка вече били отрупани огромни преспи и повечето от тесните улички в западнаха част на крепостния град били задръстени, но самият Площад светел като преметен. Виждал се само замръзналият калдъръм, чакащ Питър да счупи костите си в него, ако въжето му се скъсало.

А аз трябва да ви кажа сега, че въжето на Питър било готово да се скъса. Когато го изпитвал, то издържало тежестта му… но съществувал един факт относно това мистично нещо, наречено „критично напрежение“, който Питър не знаел. И Йозеф също не го знаел. Воловарите го знаели, и ако Питър ги бил попитал, те щели да му кажат една прастара аксиома, известна на моряците, на хората, които товарят трупи, на шивачките и на всички други, които работят с конци или въжета: Колкото е по-дълга връвта, толкова по-скоро е скъсването.

Късото въженце, което Питър изпробвал, го било издържало.

Въжето, на което възнамерявал да повери живота си — твърде тънкото въже, — било дълго повече от осемдесет метра.

То било готово де се скъса, казвам ви аз, и камъните отдолу го чакали да им падне, за да строшат костите му и попият кръвта му.

110.

Много злощастия и беди се случили през онзи бурен ден, както имало и много героична постъпки, едни успешни, други обречени на провал. Някои от фермерските къщи във Вътрешните баронства били разрушени от вятъра така, както гладният вълк издухал къщичките на мързеливите прасенца в старата приказка. Много от онези, които останали бездомни, успели да си проправят път през снежната пустиня към крепостния град като вървели завързани заедно за по-сигурно. Други се насочили към Главния път на Делейн и се загубили в безкрайната белота, а техните замръзнали, оглозгани от вълците тела нямало да бъдат открити чак до пролетта. Но около седем вечерта снегът най-после започнал постепенно да намалява, а вятърът да утихва. Възбуждението стихнало и всички в замъка си легнали рано. Нямало какво повече да се прави. Огнищата били загасени, децата завити, чашите чай изпити, молитвите казани. Една по една светлините угасвали. Викача крещял високо, но вятърът заглушавал гласа му още щом излезел от устата му — в осем, после в девет, та чак до десет никои не бил в състояние да го чуе, а после повечето хора вече спели.

Томас също спял, но сънят му не бил спокоен. Нямало го Денис, да постои с него и да го успокои тази нощ, Денис още лежал вкъщи болен. Томас няколко пъти помислял да изпрати някой прислужник, за да провери как е (или даже да отиде самият той; харесвал Денис твърде много), но винаги възниквало нещо — да се подпишат книжа… да се изслушат петиции… и разбира се, да се изпият бутилки вино. Томас се надявал да се появи Флаг и да му даде едно от своите прахчета, което да му помогне да заспи… но откакто се завърнал от безполезното си пътуване на север, магьосникът станал странен и отчужден. Сякаш Флаг знаел, че нещо не е наред, но не можел да каже какво точно.

Томас се надявал, че магьосникът ще дойде, но не посмял да го повика.

Както обикновено, свистящият вятър напомнял на Томас за нощта, през която умрял баща му, и той се страхувал, че ще му бъде трудно да заспи… и че ако все пак успее да го стори, много е възможно да го споходят ужасни нощни кошмари, сънища, в които баща му ще крещи и ще умолява, а най-накрая ще потъне в пламъци. Затова Томас постъпил както бил свикнал — прекарал деня с неизменната чаша вино в ръка, и ако ви кажа колко много бутилки изпило това момче, преди най-накрая да си легне точно в десет часа, вие сигурно не бихте ми повярвали, така че няма и да ви кажа. Но били много.