Едно. Три. Шест. Десет.
117.
Треперещите ръце на Питър сбъркали някъде. Възелът, който спокойно бил връзвал хиляди пъти преди, сега някакси се развързал и трябвало да започне отново.
Не му разрешавай да те уплаши!
Ама че идиотска работа. Той се страхувал, вярно е, страхувал се до смърт. Томас щял да остане поразен, ако научел, че Питър винаги се бил страхувал от Флаг. Питър просто криел това по-добре.
Ако ще те убива, накарай го ТОЙ да го направи! Не го върши вместо него!
Мисълта дошла от собствената му глава, но звучала с гласа на майка му. Ръцете на Питър понамалили треперенето си и той започнал отново да завръзва края на въжето към желязната пръчка.
118.
— Ще нося главата ти отпред на седлото си цели хиляда години! — викал Флаг.
Нагоре, нагоре. Стъпало по стъпало.
— Оо, какъв хубав трофей ще излезе от теб!
Двайсет. Трийсет. Четирийсет.
Ботушите му чаткали по камъка и от него изскачали зелени искри. Очите му блестели. Усмивката му била отровна.
ЕТО МЕ, ИДВАМ, ПИТЪР!
Седемдесет. Оставали двеста и трийсет стъпала за изкачване.
119.
Ако някога сте се събуждали на странно място посред нощ, сигурно знаете, че да си съвсем сам в тъмното е достатъчно страшно. Сега се опитайте да си представите, че се събуждате в някакъв таен проход в момента, в който надничате през шпионки в помещението, където сте видял да убиват собствения ви баща.
Томас изпищял. Не го чул никой (освен кучетата отдолу, но аз се съмнявам в това — те били стари, глухи, пък и самите те шумели достатъчно).
Тогава в Делейн съществувало поверие за ходенето насън, което обикновено се смята за истина и в наши дни. То гласяло, че ако някой сомнамбул се събуди преди да се е върнал в леглото си, независимо дали е той или тя, ще полудее.
Томас може и да бил чувал това твърдение. Ако било така, то той можел да удостовери, че то нямало нищо общо с истината. Изплашил се много и изпищял, но изобщо не бил и на път да полудее.
Всъщност първоначалният му страх доста бързо преминал, много по-бързо, отколкото някои от вас биха си помислили и той отново погледнал през шпионките. Това може и да ви се стори странно, но сигурно си спомняте, че преди ужасната нощ, когато Флаг бил дошъл със собствената си чаша вино, след като Питър си тръгнал, Томас бил прекарал и приятни мигове в този тъмен проход. Те носели и киселия привкус на вина, но тогава той се бил чувствал близо до своя баща. И сега, когато отново стоял там, изпитал остро чувство на носталгия.
Видял, че помещението не се било променило изобщо. Препарираните глави все още висели там — лосът Бонзи, рисът Кресльо, голямата бяла мечка от север Зъбла… И разбира се, тази на Деветака, драконовата, през която той сега наблюдавал, с лъка на Роланд и стрелата Врагобой, монтирани над нея.
Бонзи… Кресльо… Зъбла… Деветака.
Спомням си имената на всички тях, помислил Томас с известно учудване. Спомням си и за теб, татко. Бих желал да беше жив сега и Питър да бе на свобода, дори това да означаваше, никой никога да не си спомни, че и аз съществувам. Поне щях да мога да спя нощем.
Някои от мебелите били покрити с прашни бели чаршафи, но не всичките. Камината тъмнеела студена, но огънят бил стъкнат. С нарастващо учудване Томас забелязал, че дори старият халат на баща му все още бил там, висял на обичайното си място на кукичката до вратата на банята. Камината студенеела, но искала само едно драсване, за да запламти, да запращи и да излъчи топлина, а стаята чакала баща му да направи същото за нея.
Изведнъж Томас усетил в себе си странно, почти зловещо желание. Искал да влезе в тази стая. Копнеел да запали огъня, да облече халата на баща си. Жадувал да изпие чаша от бащината медовина. Щял да я изпие, даже и да се била развалила, дори да горчала. Мислел… мислел, че би могъл да заспи там.
Тъжна, изнурена усмивка озарила лицето на момчето и то решило да направи всичко това. Дори не се страхувало от духа на баща си. Почти се надявало той да се появи. Ако го сторел, то би могло да каже на баща си нещо.
Томас би могъл да каже на баща си, че съжалява.
120.
— ИДВАМ, ПИТЪР! — ухилен крещял Флаг. Миришел на кръв и смърт, очите му били огненочервени. Размахал секирата, тя изсвистяла и последните капки от кръвта се разлетели и се размазали по стената. — СЕГА ИДВАМ! ИДВАМ ЗА ГЛАВАТА ТИ!
Нагоре, все по-нагоре. По-високо и по-високо. Той бил дявол, наумил си убийство. Сто. Сто двайсет и пет…