— Когато най-после останаха само две момчета — Питър и сина на лорд Таусън — инструкторът нареди да се отдръпнат с още четирийсет конера. Момчето на Таусън изглеждаше съкрушено, а Питър просто отиде до отбелязаното място и затъкна стрелата. Видях погледа в очите му и си казах: „Той спечели! В името на всички съществуващи богове, без дори да е изстрелял още стрелата си, той спечели!“ Така и стана! Казвам ти, Томи, трябваше да бъдеш там! Трябваше!
Кралят продължил да бърбори, като оставил настрани лодката, над която синът му бил работил цял ден, без да я погледне повече. Томас стоял, слушал и машинално се усмихвал, а тъмната, подобна на тухла червенина не напускала лицето му. Баща му никога нямало да си направи труда да отиде при рова с издяланата от него лодка… защо да го прави? Лодката била толкова отвратителна, колкото се чувствал и Томас. Питър сигурно щял да издялка по-хубава със завързани очи и то за половината време. Поне за баща им щяла да изглежда така.
След цяла нещастна вечност на Томас му било разрешено да се измъкне.
— Вярвам, че момчето е работило много усърдно над тази лодка — забелязал небрежно Флаг.
— Да, сигурно — казал Роланд. — Отвратително изглежда, нали? Прилича малко на кучешко лайно със стърчаща от него носна кърпа. — И като нещо, което аз бих направил, когато бях на неговата възраст, добавил той наум.
Томас не можел да чува мисли, но някакъв дяволски номер на акустиката донесъл думите на Роланд до него, точно когато излизал от Голямата зала. Изведнъж ужасното повдигане в стомаха му се влошило хиляди пъти. Той изтичал до стаята си и се разтоварил в един леген.
На следващия ден, докато се шляел зад външните кухни, Томас забелязал едно полусакато старо куче, което се ровело в боклука. Той сграбчил първия срещнат камък и го хвърлил по нещастното животно. Камъкът долетял до целта. Кучето изквичало и паднало, зле наранено. Томас знаел, че брат му, макар и с пет години по-голям, не би могъл да направи такова хвърляне и от половината разстояние, но удовлетворението му било слабо, защото знаел също така, че преди всичко Питър никога не би хвърлил камък по едно бедно, гладно куче, особено по някое, което е толкова старо и немощно, каквото очевидно било това.
За миг в сърцето на Томас се промъкнало състрадание и очите му се изпълнили със сълзи. После, без никаква причина, той се сетил за думите на баща си: Прилича малко на кучешко лайно със стърчаща от него носна кърпа. Томас събрал шепа камъни и се приближил до мястото, където кучето лежало на една страна зашеметено, а от ухото му течала кръв. Част от момчето искала да остави кучето на мира или дори да го излекува, както Питър бил постъпил с Пиъни — да го направи свое куче и да го обича вечно. Но друга част от него искала да го нарани, сякаш причинената на кучето мъка можела да успокои неговата собствена болка. Той стоял над него в нерешителност, когато му хрумнала ужасната мисъл: Представи си, че това куче е Питър! Въпросът бил решен. Томас стоял над старото куче и хвърлял по него камъни, докато не умряло. Никой не го видял, но и да го бяха видели, той или тя щели да си помислят: Ето едно момче, което е лошо… лошо, или дори може би зло. Но човекът, който би видял единствено жестокото убийство на кучето, нямало да знае какво се било случило предишния ден — нямало да знае как Томас повръщал в легена и плакал горчиво, както било станало. Той често бил притеснително момче, често тъжно момче без късмет, но аз държа на онова, което заявих — Томас никога не е бил истински лошо момче.
Освен това ви казах, че никой не видял как той хвърлял камъни по уличното куче зад външните кухни, но не бях съвсем прав. Същата вечер Флаг видял цялата сцена в магическия си кристал. Видял я… и останал много доволен.
17.
Роланд… Саша… Питър… Томас. Вече ни остана само един, за когото още трябва да поговорим. Остана ни само мрачният пети. Дойде време да ви разкажа за Флаг, колкото и ужасно да прозвучи това.
Понякога народът на Делейн го наричал Флаг Закачуления; а друг път просто Черния човек — тъй като, въпреки бялото си мъртвешко лице, той действително бил черен. Говорели, че е добре запазен, но използвали израза по начин, който изразявал по-скоро тревога, отколкото възхищение.
Флаг пристигнал в Делейн от Гарлан по времето на роландовия дядо. В онези дни той бил слаб и начумерен мъж на около четирийсет. Сега, в последните години от царуването на Роланд, бил слаб и начумерен мъж на около петдесет. А не били минали само десет години, нито дори двайсет, — а цели седемдесет и шест години. Бебетата, които сучели беззъби от гърдите на майките си, когато Флаг за първи път дошъл в Делейн, пораснали, оженили се, отгледали деца, остарели и умрели беззъби в леглата или край камините си. И за цялото това време Флаг сякаш остарял само с десет години. Магия, шушукали хората, и то се знае хубаво било при двора да има магьосник, истински магьосник, а не някакъв сценичен фокусник, който само да крие монети в ръката си или спящи гълъби в ръкава си. Но все пак те усещали в сърцата си, че във Флаг няма нищо хубаво. Когато жителите на Делейн го видели да идва, с надзъртащи изпод качулката червеникави очи, те бързо си намирали работа по отсрещната страна на улицата.