— Знаеш ли къде се намираш, Томи?
— Мисля… — че не щял да добави той, но разбрал, че знае. Чувството му за ориентация било добро и с кратко замисляне той си представил този ъгъл, погледнат от обратната страна. И изведнъж проумял, какво искал да му каже Флаг, когато заявил, че той, Томас, ще види баща си през очите на най-големия роландов трофей. Той гледал надолу към своя баща от височина малко над средата на западната стена… а на това място висяла най-голямата от всички глави — тази на Деветака, драконът на баща му.
Може да види нещо, въпреки че очните ябълки са от тъмно стъкло. Сега разбрал и това. Томас трябвало да сложи ръце на устата си, за да спре надигналия се писклив кикот.
Флаг затворил отново малките капачета… но също се усмихвал.
— Не! — прошепнал Томас. — Недей, искам да погледам още!
— Не днес следобед — рекъл Флаг. — За този следобед видя достатъчно. Можеш да дойдеш пак, когато поискаш… макар че ако идваш прекалено често, със сигурност ще те хванат. Хайде сега. Връщаме се.
Флаг отново запалил магическия пламък и повел Томас по коридора. В края му изгасил светлината и се чул нов звук от плъзгане, когато отворил шпионката. Той вдигнал ръката на Томас към нея, за да знае къде е, а после го изчакал да погледне.
— Забележи, че можеш да видиш коридора и в двете посоки — обърнал му внимание Флаг. — Никога не забравяй да погледнеш, преди да отвориш тайната врата, иначе някой ден ще те изненадат.
Томас допрял едното си око до шпионката и видял, право насреща си, орнаментиран прозорец със стъклени крила, които били под лек ъгъл спрямо коридорчето. Той бил прекалено луксозен за такова малко коридорче, но Томас без да чака обяснения се досетил, че е бил поставен там от онзи, който е правил тайния проход. Поглеждайки в наклонените крила, той действително можел да види призрачните отражения на коридора и в двете посоки.
— Празен ли е? — шепнешком попитал Флаг.
— Да — прошепнал в отговор Томас.
Флаг натиснал вътрешната пружина (като пак отвел ръката на Томас до нея за бъдещо ползване) и вратата с изщракване се отворила.
— Бързо сега! — наредил Флаг. Те изскочили навън и вратата се затворила зад тях мигновено.
Десет минути по-късно се намирали отново в покоите на Томас.
— Стига толкова вълнения за един ден — рекъл Флаг. — Помни какво ти казах, Томи — не използвай прохода толкова често, че да те хванат и, ако те хванат — очите на Флаг проблеснали мрачно, — помни, че си го открил случайно.
— Ще помня — обещал светкавично Томас. Гласът му бил висок и квичал като панта, която се нуждае от смазване. Когато Флаг го погледнел по този начин, сърцето му започвало да се чувства като хваната в гърдите му птица, която в паника пляска с криле.
27.
Томас последвал съвета на Флаг да не ходи там често, но действително от време на време използвал прохода и шпионирал баща си през стъклените очи на Деветака — надничал в свят, където всичко ставало зеленикаво-златно. после си тръгвал със силно главоболие (почти винаги ставало така) и си мислел, Сигурно главата те боли, защото гледаше по начина, по който драконите виждат света — сякаш всичко е изсъхнало и готово да пламне. И може би интуитивния усет към неприятностите на Флаг съвсем не бил толкова лош в случая, защото като шпионирал баща си, Томас се научил да изпитва едно ново чувство към Роланд. Преди да знае за тайния проход, той изпитвал към него обич, често съжаление, че не умее по-добре да му достави удоволствие и понякога страх. Сега се научил да изпитва и презрение.
Когато идвал да шпионира всекидневната на Роланд и го намирал в компания, той бързо си тръгвал. Оставал по-дълго единствено, когато баща му бил сам. В миналото това се случвало рядко на Роланд, дори в помещения като неговия кабинет, който бил част от личните му покои. Винаги изниквал още някой спешен въпрос да изисква внимание, още някой съветник да бъде приет, още някоя петиция да бъде изслушана.
Но могъществото на Роланд намалявало и докато важността му се топяла заедно с доброто му здраве, той се улавял, че си припомня безбройните случаи, при които бил роптал пред Саша или Флаг: „Няма ли най-после тези хора да ме оставят на мира!“ Споменът извиквал печална усмивка на устните му. Сега, когато го били оставили на мира, те му липсвали.
Томас изпитвал презрение, защото хората рядко са в най-добрия си вид, когато са сами. Те обикновено захвърлят настрани маските си на учтивост, приличие и добро възпитание. И какво се показва отдолу? Някакво покрито с брадавици чудовище? Нещо отвратително, което би накарало хората да побягнат с писъци? Понякога — може би, — но обикновено съвсем не е толкова зле. В обикновения случай хората просто биха се засмели, ако ни видят със свалени маски — биха се засмели, биха направили възмутена физиономия или и двете едновременно.