Тази вечер Питър бил в по-ведро състояние на духа и си помислил, че отговорът на всичките три въпроса вероятно ще бъде не. Планът му като нищо можел да се провали, но не било правдоподобно да бъде прозрян от такъв подреден и методичен човек като Пейна. За съдия-изпълнителят да прозре намеренията на Питър било толкова вероятно, колкото да облече рокля и да захване бърз моряшки танц насред Площада на Иглата при пълнолуние. А аз го моля за нещо толкова дребно, помислил си Питър. Наченките на усмивка отново докоснали устните му. Или поне се надявам и вярвам, че така ще му се види… на него.
Той се привел напред, потопил перото в мастилницата и започнал да пише.
56.
На следващата вечер, малко след като ударило девет, икономът на Андерс Пейна отговорил на необичайно късно почукване и насочил поглед покрай дългия си нос към застаналата на стъпалата фигура на главния надзирател. Арлън — това било името на иконома — познавал Безън от преди, естествено; както и господарят на Арлън, Безън бил част от кралската машина на закона. Но Арлън не го познал сега. Боят, който Питър му нанесъл, се бил възползвал от изминалия един ден, за да улегне и лицето на Безън напомняло картина на залез в червено, пурпурно и жълто. Лявото му око било съвсем леко отворено, и все още не представлявало нещо повече от цепка. Той изглеждал като джудже-върколак и икономът почти веднага понечил да затвори вратата.
— Почакай — изръмжал грубо Безън, с което накарал иконома да се поколебае. — Идвам с послание за господаря ти.
Икономът продължил да се колебае още миг, а после пак тръгнал да затваря вратата. Подпухналото, подуто лице на мъжа било страшно. Възможно ли било наистина да е джудже, горе, от северните покрайнини? Предполагало се, че и последните от тези диви, облечени в кожи племена са или измрели, или избити още от времето на дядо му и все пак… човек никога не знаел…
— То е от принц Питър — продължил Безън. — Ако затвориш тази врата, според мен по-късно може да чуеш строги приказки от своя господар.
Арлън отново се поколебал, разкъсван между желанието да захлопне вратата пред носа на страшния върколак и силата, която все още съдържало името на принц Питър. Ако този човек идвал от името на Питър, значи той трябвало да е главният надзирател на Иглата. И все пак…
— Ти не приличаш на Безън — заявил икономът.
— И ти не приличаш на баща си, Арлън, което неведнъж ме е карало да се чудя къде може да е ходила майка ти — засякъл го грубо тромавият върколак и мушнал един изцапан плик през цепката на все още открехнатата врата. — Ето… отнеси му това. Аз ще почакам. Затвори вратата, ако толкова искаш, макар че тук отвън е дяволски студено.
Арлън пет пари не давал, дори да било двайсет градуса под нулата. Той нямал намерение да пуска този ужасен на вид човек да си топли краката пред огъня в кухнята на прислугата. Икономът грабнал плика, затворил вратата, пуснал резето, направил една крачка… а после се върнал и пуснал и второто резе.
57.
Пейна седял в кабинета си, гледал в огъня и се отдавал на тягостни мисли. Томас бил коронясан по новолуние; луната още не била достигнала първа четвърт и Пейна вече не харесвал начина, по който вървели нещата. Флаг… той бил най-лошото. Флаг. Магьосникът вече притежавал повече власт, отколкото по времето на роландовото владичество. Роланд поне бил мъж с дългогодишен опит, независимо колко бавно мислел. Томас бил само момче и Пейна се страхувал, че Флаг скоро щял да има контрол над цял Делейн от името на Томас. А това нямало да се отрази добре на кралството… нито на Андерс Пейна, който никога не бил крил неприязънта си към Флаг.
Тук, в кабинета, било приятно пред пукащия огън, но Пейна си помислил, че въпреки него усеща студен вятър около глезените. Този вятър можел да се надигне и да отвее… всичко.
Защо, Питър? Защо, о, защо? Защо не можа да почакаш? И защо трябваше да изглеждаш толкова съвършен отвън, като алено червена ябълка през есента, а да си толкова гнил отвътре? Защо?
Пейна не знаел… и не искал да признае пред себе си, дори сега, че съмнения започвали да гризат сърцето му — дали действително Питър бил гнил отвътре.
На вратата се почукало.
Пейна се надигнал, огледал се и извикал нетърпеливо:
— Влез! И гледай да идваш за добро!
Арлън влязъл, с обезпокоен и смутен вид. В едната си ръка държал плик.
— Е?
— Милорд… на вратата чака човек… поне прилича на човек… искам да кажа, че по-голямата част от лицето му е ужасно подпухнала и подута, сякаш е бил страхотно пребит… или… — гласът на Арлън заглъхнал.