— Кажи на майка ти, че си паднал — подхвърлил той.
— Добре, тате — казал Бен като знаел, че майка му изобщо няма да повярва на подобна история.
— И от днес нататък аз ще карам кравите на пазара, или зърното, или каквото имаме за продан… поне докато не дойдат банкерите и не ни измъкнат земята изпод краката.
— Не, тате — отвърнал Бен със същото спокойствие, с което бил казал добре. За младеж, който току-що е изял солиден бой, той наистина се намирал в доста странно настроение — всъщност Бен направо изглеждал весел.
— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попитал смаяно баща му,
— Ако избягам или се скрия, те ще започнат да ме преследват. Ако не отстъпя, скоро ще им омръзне и ще се заемат с някой по-лесен спорт.
— Ако някой измъкне от ботуша си нож — казал Андрю, изразявайки на глас най-голямото си опасение, — няма да доживееш да ги видиш как им омръзва, Бени.
Бен прегърнал баща си и силно го притиснал.
— Човек не може да надхитри боговете — цитирал Бен една от най-старите делейнски поговорки. — Знаеш това, тате. И аз ще се бия за П… за който не ми позволяваш да споменавам.
Баща му тъжно го погледнал и рекъл:
— Ти никога няма да повярваш това за него, нали?
— Да — отвърнал без колебание Бен. — Никога.
— Май си станал мъж, докато не съм гледал — въздъхнал баща му. — Това е тъжен начин за възмъжаване, в схватки по пазарите с уличните хулигани. Но и за Делейн настанаха тъжни времена.
— Да — съгласил се Бен. — Тъжни времена настанаха.
— Боговете да са ти на помощ — рекъл Андрю, — а да са на помощ и на това нещастно семейство.
64.
Томас бил коронясан в края на една дълга и люта зима. На петнайсетия ден от неговото царуване върху Делейн се стоварили последните за този сезон големи бури. Валял силен и гъст сняг и вятърът продължавал да свири дълго след падането на мрака, навявайки преспи, подобни на пясъчни дюни.
Тази бурна нощ в девет часа, дълго след като всеки, който имал поне капка здрав разум не би си показал и носа навън, по входната врата на семейство Стаад започнал да блъска юмрук. Той не чукал леко и притеснено; блъскал рязко и тежко по якото дъбово дърво. Отваряйте и то по-бързо, сякаш казвал този юмрук, не разполагам с цялата нощ.
Андрю и Бен седели пред огъня и четели. Сюзан Стаад, съпруга на Андрю и майка на Бен, седяла между тях и бродирала покривчица, на която щяло да пише БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ КРАЛЯ НИ, когато я завършела. Емалин отдавна била сложена в креватчето си. И тримата погледнали към вратата, после се спогледали. В очите на Бен имало само любопитство, но и Андрю, и Сюзан мигновено инстинктивно се изплашили.
Андрю станал и прибрал очилата си за четене в джоба.
— Тате? — попитал Бен.
— Аз ще отворя — казал Андрю.
Дано да е само някой странник, който се е загубил в мрака и търси подслон, молел се той, но когато отворил вратата на прага й стоял войник от кралската стража, безстрастен и широкоплещест. Върху главата му имало кожен шлем — шлемът на бойната униформа. На пояса му, близо до ръката, висял къс меч.
— Твоят син — рекъл той и Андрю усетил как краката му се подгънали.
— За какво ти е?
— Изпраща ме Пейна — отвърнал войникът и Андрю разбрал, че няма да получи никакъв друг отговор повече.
— Тате? — обадил се Бен иззад гърба му.
Не, мислел си нещастно Андрю, моля ви, това вече е прекалено много лош късмет, не сина ми, не…
— Това ли е момчето?
Преди Андрю да е успял да каже „не“ — колкото и да било безполезно — Бен пристъпил напред.
— Аз съм Бен Стаад — заявил той. — Какво искате от мен?
— Трябва да ме придружиш — казал войникът.
— Къде?
— До дома на Андерс Пейна.
— Не! — извикала майка му от вратата на малката им всекидневна. — Не, късно е, студено е, пътищата са затрупани със сняг…
— Аз имам шейна — отговорил неумолимо войникът и Андрю Стаад видял как ръката му хванала дръжката на меча.
— Ще дойда — рекъл Бен и си взел палтото.
— Бен… — започнал Андрю като си мислел: Никога повече няма да го видя, те го взимат от нас, защото познаваше принца.
— Всичко ще бъде наред, тате — прегърнал го Бен. И когато Андрю усетил младежката сила на прегръдката му, почти повярвал. Но, мислел си той, синът му още не знаел какво е страх. Той не знаел колко жесток може да бъде светът.
Андрю Стаад прихванал жена си. Двамата стояли на прага и гледали как войникът и Бен си проправят път през преспите към шейната, която в тъмнината изглеждала само като сянка, със светещи от двете й страни фенери. Никой от тях не проговорил, докато Бен се качвал от едната страна, а войникът — от другата.