— Какво е това?
— Опъни нещо достатъчно силно и то ще се скъса — пояснил Йозеф. — Скъса ли се ей оназ верига, ще излети със страшна сила нанякъде. Ти няма да искаш да си свидетел на онова, което може да се случи, ако такава тежка верига не издържи, когато е толкоз здраво опъната, както само воловете могат да го направят. Тя може да излети навсякъде. Най-вече назад. Вероятно ще удари водача и ще го разкъса, а може да отсече и краката на самото животно.
Йозеф дръпнал още веднъж от саморъчната си цигара и я хвърлил в прахоляка. Той се втренчил в Питър с проницателен, приятелски поглед.
— За един принц е хубаво да познава критичното напрежение, Питър — рекъл той. — Веригите се късат, ако са прекалено напрегнати, но същото важи и за хората. Имай го предвид.
Той имал предвид това сега, когато дърпал първото си въженце. Колко ли силно дърпане прилагал? Пет рула? Най-малко. Десет? Може би. Но може само да му се иска да е така. По-скоро би казал осем. Не, седем. По-добре да сгреши с песимистична оценка, ако трябва да греши. Ако не съумеел да го изчисли правилно… е, калдъръмът на Площада на Иглата бил много, много твърд.
Той дръпнал още по-силно, като мускулите на ръцете му започнали леко да изпъкват. Когато първото въженце най-накрая се скъсало, Питър предположил, че трябва да го дърпал със сила към петнайсет рула — почти трийсет килограма.
Не останал недоволен от резултата.
Късно същата нощ той изхвърлил скъсаното въженце през прозореца си върху Площада на Иглата, където хората, които всеки ден почиствали, щели да го изметат заедно с останалите боклуци.
Майката на Питър, виждайки интереса му към кукленската къщичка и нейното обзавеждане, го била научила как да усуква мънички ширитчета. Когато не сме правили нещо дълго време, ние сме склонни да забравяме как точно се върши то, но Питър разполагал, ако не с друго, поне с време и след няколко опита успял да си припомни начина на усукване.
Майка му наричала това действие „усукване“ и затова той го запомнил по този начин, но усукване всъщност не е правилното му название; усукването, ако искаме да бъдем точни, означава да се завият ръчно две нишки. А сплитането, методът по който се изработват ширитите, представлява заплитане на три или повече нишки. При сплитането двете нишки се разделят с подравнени краища. Третата се поставя между тях, но по-ниско, така че краят и да стърчи. И се продължава по този начин, като постоянно се добавят нови и нови нишки. Резултатът наподобява малко китайска рогозка… или тъканите черги в любимата ви бабина къща.
На Питър му били необходими три седмици, за да събере достатъчно нишки, с които да опита тази техника и почти отишла и четвъртата, докато си спомнил как точно трябва да ги преплете отгоре и отдолу. Когато приключил, разполагал с истинско въже. То било тънко и вие бихте го сметнали за луд, ако ви кажел, че ще издържи теглото му, но то било много по-здраво, отколкото изглеждало. Той установил, че може да го скъса, но само като увие стегнато краищата му около дланите си и дърпа, докато се издуят мускулите по ръцете и гърдите му и жилите на врата му изскочат.
На тавана в спалното му помещение имало няколко солидни дъбови греди. Той щял да провери дали въжето ще издържи теглото му, когато го направел достатъчно дълго. Ако се скъса, ще трябва да започва отначало… но от подобни мисли няма полза и Питър го знаел. Затова просто се заловил за работа.
Всяка нишка, която издърпвал, била дълга около петдесет сантиметра, а Питър губел грубо пет сантиметра в заплитането й. Три месеца му отнело да заплете три ширита, като всеки от тях съдържал по сто и пет памучни нишки, във въже дълго един метър. Една нощ, след като се уверил, че всички надзиратели са пияни и играят долу карти, той преметнал оплетеното въже през една от гредите. Когато го завързал на примка, от него висели по-малко от петдесет сантиметра.
И изглеждало печално тънко.
Въпреки това Питър се хванал за него и увиснал, със стиснати в мрачна бяла линия устни, защото очаквал всеки миг нишките да се скъсат и той да се озове на земята. Но те издържали.
Те издържали.
Като почти не смеел да повярва, че е истина, Питър висял там на едно съвсем тънко въже, което едва се виждало. Той останал да виси близо цяла минута, след което стъпил на леглото си, за да освободи възела. Ръцете му треперели, докато го правел и на два пъти му се наложило да развързва опипом възела, защото очите му били замрежени от сълзи. Не се бил чувствал с така препълнено сърце, откакто прочел мъничката бележка на Бен.