Също през третата година на Питър в Иглата, добрият стар татко на Денис, Брандън, умрял. Смъртта му била обикновена, но достойна. Той свършил работата си за деня, въпреки ужасната болка в гърдите, и бавно се прибрал у дома. Седнал в малката им всекидневна, с надежда болката да премине. Но тя станала още по-силна. Брандън повикал жена си и сина си при себе си, целунал ги и попитал дали може да получи чаша бъндъл-джин. Веднага му била осигурена. Брандън я пресушил, целунал пак жена си и я пратил извън стаята.
— Сега трябва хубу да служиш на господаря си, Денис — рекъл той. — Вече си мъж и мъжките задължения са пред тебе.
— Ще служа на краля, колкото мога по-добре, тате — обещал Денис, макар че мисълта да поеме задълженията на баща си го ужасявала. Доброто му, грозничко лице било мокро от сълзи. През последните три години Брандън и Денис били икономи на Томас и задълженията на Денис изглеждали същите като преди, с Питър; но някак нищо не било същото… дори нямало нищо общо с преди.
— Томас, мда — казал Брандън, след което прошепнал: — Но ако доде време да напрайш некоя услуга на първия си господар, Денис, не съ колебай. Аз нивга…
В този миг Брандън се вкопчил в лявата страна на гърдите си, вцепенил се и умрял. Умрял там, където искал да умре, в собствения си стол, пред собствения си огън.
През четвъртата година затворничество на Питър — въжето му под камъка равномерно ставало все по-дълго и по-дълго — семейство Стаад изчезнало. Тронът си присвоил малкото, което било останало от земите им, както правел обикновено при изчезването на някое благородно семейство. И с напредването на владичеството на Томас, изчезванията ставали все по-чести.
Семейство Стаад било само една от темите за клюки по медовинарниците в седмица, която включвала четири обезглавявания, увеличен данък за магазинерите и хвърлянето в затвора на възрастна жена, обикаляла три дни напред-назад пред двореца с крясъци, че внукът й бил измъчван в тъмницата, задето е говорил срещу Данъка за едрия рогат добитък от предишната година. Но когато Питър чул името Стаад в разговорите на надзирателите, сърцето му за миг спряло.
Веригата от събития, довела до изчезването на семейство Стаад, вече била добре позната на всеки в Делейн. Тиктакащото махало на секирата на палача страхотно било изтънило броя на благородниците. Много от тях загинали, защото семействата им служели на кралството от стотици — или дори хиляди — години и те не можели да повярват, че такава несправедлива участ ще или може да ги сполети. Други, щом забележели зловещите предзнаменования, побягвали. Семейство Стаад било от тях.
И слуховете започнали.
Иззад събрани шепи се разправяло, че тези благородници не се били разпилели просто по четирите посоки на света, а някъде се събирали заедно, може би в дълбоките гори в северния край на кралството, за да планират събарянето на трона.
Питър приемал тези истории като вятъра през прозореца и теченията под прага. Те били мечти за един по-широк свят. Той най-вече работел по въжето си. През първата година то нараствало с по петдесет сантиметра на всеки три седмици. В края на същата година разполагал с тънко въже дълго осем метра — въже, което било, поне на теория, достатъчно здраво, за да издържи теглото му. Но имало разлика между висенето от гредата в спалнята му и висене над пропаст от сто метра и Питър го знаел. Той съвсем буквално залагал живота си на това тънко въженце.
По осем метра на година никак не било достатъчно; щели да минат повече от осем години преди да може дори да опита, а мърморенията, които долавял от прозореца си, вече ставали достатъчно силни, за да звучат обезпокоително. Най-важното от всичко било кралството да издържи — не бивало да се допускат въстания и хаос. Неправдите трябвало да се поправят, но със закони, а не с лъкове и стрели, нито с камъни и тояги. Томас, Ливън Валера, Роланд, той самият, дори Флаг избледнявали до незначителност в сравнение с това. Трябвало да има законност.
Колко би го обичал за тези мисли Андерс Пейна, който ставал все по-стар и по-огорчен край своя огън!
Питър решил, че трябва да положи усилия да избяга колкото може по-рано. За тази цел той започнал да прави дълги изчисления, като всички цифри били само в главата му, за да не оставя никакви следи. Той ги правил отново, и отново, и отново, доказвайки си, че никъде не е допуснал грешка.
По време на втората си година в Иглата започнал да измъква по десет нишки от всяка салфетка; през третата — по петнайсет; през четвъртата — по двайсет. Въжето растяло. Деветнайсет метра след втората година; трийсет и четири след третата; петдесет и два след четвъртата.