— Не, милорд, видях ги всич… — Денис спрял и очите му се разширили. — Деветака! — ахнал той. — Наблюдателните дупки… — отново прекъснал изречението си, а очите му изглеждали огромни като чаени чинийки.
В стаята отново настъпила тишина. Навън зимният вятър стенел и виел. На километри оттам, Питър, истинският крал на Делейн, прегърбен над мъничкия си стан високо в небето, тъчал въже, толкова фино, че почти не можело да се види.
Най-накрая Пейна дълбоко въздъхнал. Денис го гледал от мястото си до огнището с молба… с надежда… със страх. Пейна бавно се навел напред и докоснал рамото му.
— Хубаво е, че дойде тук, Денис, сине на Брандън. И добре си сторил като си измислил причина за отсъствието си. При това съвсем правдоподобна, смятам. Тази нощ ще спиш тук при нас, на тавана под стрехите. Ще ти бъде студено, но мисля, че ще спиш по-добре, отколкото си спал напоследък. Така ли е?
Денис бавно кимнал веднъж с глава, една сълза се отронила от дясното му око и бавно се търкулнала надолу по бузата му.
— Майка ти също не знае нищо за причината, довела те тук, нали?
— Не.
— Тогава шансовете да не пострада са много големи. Арлън ще те заведе горе. Това са неговите одеяла, мисля аз, и ще трябва да му ги върнеш. Но горе има слама и тя е чиста…
— Ще спя добре и само с едно одеяло, милорд — обадил се Арлън.
— Тихо! Младата кръв остава гореща и по време на сън, Арлън. Твоята кръв вече е изстинала. Пък одеялата може и да ти потрябват… в случай, че те посетят джуджета и тролове, докато спиш.
Арлън леко се усмихнал.
— Утре сутрин ще поговорим пак, Денис, но може да се наложи да не виждаш майка си известно време. Както те гледам, предполагам, че ти самият вече си наясно, колко нездравословно би могло да бъде връщането ти в Делейн.
Денис опитал да се усмихне, но очите му излъчвали страх.
— Имах предвид нещо повече от грип, когато тръгвах насам и това е чистата истина. Но сега поставих и вашето здраве в опасност, нали?
Пейна се усмихнал сухо.
— Аз съм стар, Арлън също. Здравето на старците никога не е цветущо. Понякога това ги прави по-предпазливи, отколкото би трябвало… но друг път ги кара да бъдат много смели. — Особено, помислил си той, ако имат да изкупват много. — Утре сутрин ще говорим пак. Междувременно, ти заслужи почивката си. Ще му осветиш ли пътя нагоре, Арлън?
— Да, милорд.
— И след това ще се върнеш при мен?
— Да, милорд.
Арлън извел изтощения Денис от стаята и оставил Андерс Пейна, потънал в мрачни мисли пред изгасващия огън.
85.
Когато Арлън се върнал, Пейна казал спокойно:
— Трябва да направим план, Арлън, но не е зле да налееш по глътка вино. Хубаво е да почакаме, докато момчето заспи.
— Милорд, той заспа преди главата му да докосне сеното, което си събра за възглавница.
— Много добре. Но все пак, налей по глътка вино.
— Всичко, което имаме за наливане, е тъкмо глътка, — отвърнал Арлън.
— Чудесно. В такъв случай утре няма да се наложи да тръгваме на път с натежали глави, нали така?
— Милорд?
— Арлън, утре и тримата заминаваме оттук. Отиваме на север. Знаеш защо. Денис казва, че в Делейн върлува грип… и е така; има един, който веднага би ни пипнал, ако можеше. Тръгваме заради здравето си.
Арлън бавно кимнал.
— Би било престъпление да оставим това чудесно вино неизпито, за да се облажи бирника. Така че изпивай го… и към леглото.
— Както кажете, милорд.
Очите на Пейна блеснали.
— Но преди да си легнеш, ще се качиш на тавана и ще си вземеш одеялото, което остави на момчето, въпреки моите строги и изрични нареждания.
Арлън зяпнал в Пейна. Пейна имитирал физиономията му с неподозирано умение. И за пръв и последен път по време на дългата си служба като иконом на Пейна, Арлън високо се разсмял.
86.
Пейна си легнал, но не могъл да заспи. И не звукът на вятъра го държал буден, а звукът на студен смях, който се носел вътре в собствената му глава.
Когато усетил, че не може повече да понася този смях, станал, върнал се в дневната и седнал пред изстиващата пепел в огнището, с наподобяваща малки бели облачета коса. Без да забелязва комичния си вид (а и да го бил забелязал, не би му обърнал внимание), той седял загърнат в одеялата си, подобно на най-стария индианец във вселената, и гледал загасналия огън. Гордостта върви преди падението, казвала майка му, когато бил дете и Пейна разбирал това. Гордостта си прави шеги и рано или късно ще накара непознатият в теб да се смее, му казвала също тя и тогава не разбирал за какво говори… но сега го проумял. Тази нощ наистина непознатият в него се смеел и то здравата. Така здравата, че не му давал да заспи, въпреки очертаващия се дълъг и тежък ден.