— Арлън и аз тръгваме на север, за да се присъединим към… — Пейна се поколебал и се прокашлял — „изгнаниците“ — довършил той. — Давам ти ключа на Арлън от тази къща. Когато стигнем при тях, ще дам моя на един младеж, когото познаваш, стига да е там. Мисля, че ще бъде.
— Кой е той? — попитал Денис.
— Бен Стаад.
Мрачното лице на Денис грейнало.
— Бен ли? И Бен ли е с тях?
— Мисля, че може и да е там — отвърнал Пейна.
В интерес на истината той чудесно знаел, че цялото семейство Стаад е с изгнаниците. Държал ушите си отворени за всичко наоколо, а те още не били станали толкова глухи, че да го направят неспособен да чуе многобройните брожения в кралството.
— И вие ще го изпратите обратно тук?
— Ако иска да дойде, ще го изпратя — отговорил Пейна.
— И какво ще трябва да направи? Милорд, още не ми е ясно всичко.
— На мен също. — Пейна изглеждал сърдит. Чувствал се обаче повече от сърдит, чувствал се объркан. — Прекарах целия си живот, като вършех някои неща, защото изглеждаха логични и не вършех други, понеже те не бяха такива. Видях какво се случва, когато хората действат по интуиция или поради нелогични причини. Понякога резултатите са нелепи и неудобни, но много често са просто ужасни. Но ето ме тук, съвсем същият, да се държа като някакъв смахнат гадател, предсказващ бъдещето с магически кристал.
— Не ви разбирам, милорд.
— Нито пък аз, Денис. Нито пък аз се разбирам. Знаеш ли какъв ден е днес?
Денис примигнал при тази внезапна смяна на посоката, но отговорил достатъчно бързо:
— Да, вторник.
— Вторник. Добре. Сега ще ти задам един въпрос, за който проклетата ми интуиция казва, че е много важен. Ако не знаеш отговора, даже ако не си сигурен, за бога, признай го! Готов ли си за въпроса?
— Да, милорд — отвърнал Денис, но всъщност не бил толкова сигурен. Под гъстите бели вежди, сините проницателни очи на Пейна го карали да се чувства нервен. Въпросът вероятно щял да бъде наистина труден. — Мисля, че съм готов.
Пейна задал въпроса и Денис си отдъхнал. Въпросът не му се сторил много смислен, отнасял се за някакви глупости относно салфетките, доколкото Денис можал да разбере, но слава богу знаел отговора и го казал.
— Сигурен ли си? — попитал Пейна.
— Да, милорд.
— Добре, слушай тогава какво искам да направиш.
Пейна обяснявал на Денис известно време, докато тримата стояли в мразовитата утрин пред „уединената къщурка“, където старият съдия нямало да се върне никога повече. Денис слушал внимателно и, когато Пейна настоял да повтори инструкциите още веднъж, Денис го направил съвсем точно.
— Добре — казал Пейна. — Много добре.
— Радвам се, че сте доволен, сър.
— От нищо в цялата тази работа не съм доволен, Денис. Съвсем от нищо. Ако Бен Стаад е с онези злочести изгнаници в Далечните гори, смятам да го измъкна от относителната му безопасност и да го изложа на опасност, понеже той по някакъв начин може да помогне на крал Питър. Теб изпращам обратно в замъка, защото сърцето ми подсказва, че има нещо свързано с тези салфетки, за които той помоли… и с кукленската къщичка… има нещо. Понякога мисля, че почти съм го проумял, но тогава то отново се изплъзва от ума ми. Той не помоли за тези неща случайно, Денис. Залагам живота си за това. Но не знам защо. — Пейна разстроено тупнал с юмрук крака си. — Излагам двама прекрасни младежи на смъртна опасност и сърцето ми твърди, че постъпвам правилно, но аз… не… знам… ЗАЩО!
И вътре в душата на човека, който някога осъдил едно момче заради детските му сълзи, непознатият се смеел ли, смеел.
88.
Двамата по-възрастни мъже се разделили с Денис като си стиснали ръцете. Денис целунал пръстена на Върховния съдия, върху който бил гравиран държавния печат на Делейн. Пейна се бил отказал от мястото си на Върховен съдия, но нямал сили да се раздели с пръстена, който за него олицетворявал всички достойнства на правото. Той знаел, че е допускал грешки понякога, но никога не им позволил да сломят сърцето му. Не позволил и на последната, най-голяма грешка, да го направи. Той знаел също — както знаем и ние, в нашия свят, — че пътят към ада е покрит с добри намерения, но знаел и, че за човешките същества добрите намерения понякога са всичко, което имат. Ангелите може и да се спасят от вечните мъки, но хората са по-малко щастливи създания и за тях адът е винаги близо.
Пейна се възпротивил на порива на Денис да целуне пръстена, но младежът настоял. След това Арлън му стиснал ръката с пожелание боговете да му помагат. Усмихнат (обаче Пейна още можел да види спотаения страх в очите му), Денис им пожелал същото. След това младият иконом се обърнал на изток, към замъка, а възрастните мъже се насочили на запад, към фермата на онзи Чарлс Рийчъл, който отглеждал андуански кучета, за да се прехранва, плащал непосилните данъци, наложени от краля, без да се оплаква и бил пословично честен… но Пейна знаел, че Рийчъл симпатизира на изгнаниците в Далечните гори и е помогнал на много други да стигнат при тях. Пейна никога не бил предполагал, че той самият ще се нуждае от услугите на Рийчъл, но дошло време и за Нейоми, най-голямата дъщеря на фермера, закарала Пейна и Арлън на север с шейна, теглена от дванайсет от най-силните кучета. В сряда вечер те достигнали подстъпите на Далечните гори.