И ако го поемат, къде ще отидеш след това? прошепнало едно тъничко гласче. Всеки, който би могъл да те скрие или да ти помогне… Бен Стаад, например, отдавна е изгонен извън крепостта… извън кралството, доколкото ти е известно.
Щял да разчита на късмета си в такъв случай. Късметът си на крал. Баща му често говорел за това. Има щастливи и нещастни крале. Но ти ще станеш крал и ще имаш свой собствен късмет. Мисля, че ще бъдеш много щастлив.
Той бил крал на Делейн, поне в собственото си сърце, вече пет години. Когато мислел за късмета си, му се струвало, че той е от един особен вид, добре познат на хора като семейство Стаад, прочути с лошия си късмет. Но може би тази нощ щял да си възвърне всичко.
Неговото въже, неговите крака, неговият късмет. Или всички те щели да издържат, или всички щели да се сломят, напълно възможно дори едновременно. Нямало значение. Колкото и да му липсвал досега, Питър щял да се довери на късмета си.
— Тази нощ — промърморил той и се отдръпнал от прозореца… но по време на вечерята се случило нещо, което променило намеренията му.
90.
На Пейна и Арлън им бил необходим целият ден във вторник, за да изминат петнайсетте километра до фермата на Рийчъл и, когато пристигнали, били напълно изтощени. Замъкът Делейн се намирал два пъти по-далече, но Денис вероятно можел да почука на Западната порта — ако бил толкова откачен, че да направи подобно нещо, — още в два следобед, въпреки дългата си разходка предишния ден. Такава е разликата, разбира се, между младия и стария човек. Но това, което можел да направи, всъщност нямало значение, защото Пейна бил пределно ясен в своите инструкции (особено за човек, който претендирал, че няма никаква представа какво върши) и Денис възнамерявал да ги следва до най-малките подробности. Тъй че щяло да мине известно време преди да влезе в замъка.
След като почти преполовил разстоянието, той започнал да се оглежда за място, където би могъл да се подслони през следващите няколко дни. Досега не бил срещнал никого по пътя, но минавало пладне и скоро щели да се появят хора, които се връщали в крепостта от пазара. Денис не искал някой да го види и забележи. В края на краищата нали се предполагало, че си е вкъщи и пази леглото. Не му се наложило да се оглежда дълго и скоро открил едно местенце, което чудесно подхождало на целите му — изоставена ферма, добре поддържана някога, но сега започнала да се руши. Благодарение на Томас Носителя на данъци, вече имало доста такива къщи по пътищата, водещи към крепостта.
Томас останал там до късния съботен следобед, цели четири дни. Бен Стаад и Нейоми по това време вече се били отправили на път от Далечните гори към фермата на Пейна. Нейоми пришпорвала здраво кучешкия впряг и кучетата правели всичко, на което били способни. Ако знаел това, Денис щял да се почувства поне малко по-леко, но той разбира се нямало как да го знае и бил самотен.
В самата къща нямало никаква храна, но в избата намерил няколко картофа и шепа репи. Изял картофите (Денис мразел репи, винаги досега ги бил мразил, а отсега нататък щял да ги мрази още повече), като използвал ножа си, за да изреже изгнилото, което означава, че изхвърлил три-четвърти от всеки картоф. Останала му шепа бели топчета с големината на гълъбови яйца. Изял няколко, погледнал към репите и въздъхнал. Независимо дали ги харесвал (никак), или ги мразел (много), бил съвсем наясно, че така или иначе в петък ще опре до тях.
Ако съм достатъчно гладен, мислел си Денис обнадежден, може пък и да ми се усладят. Сигурно ще излапам тези позастарели репи и ще моля за още!
Най-накрая му се наложило да изяде няколко, въпреки че успял да издържи до събота на обяд. Дотогава те наистина били започнали да му се струват хубави на вид, но колкото и да бил гладен, на вкус пак му се сторили ужасни.
Денис, който подозирал, че следващите дни ще бъдат доста тежки, въпреки всичко ги изял.
91.
Денис намерил и чифт стари снегоходки в сутерена. Каишките им били твърде дълги, но той разполагал с достатъчно време, за да ги скъси. Вървите били започнали да изгниват, но това нямало как да се промени, пък и Денис смятал, че и така ще свършат работа. Нямало да се нуждае от тях за дълго.
Спял в избата, защото се страхувал от изненади, но, докато било светло през тези четири дълги дни, прекарвал по-голямата част от времето си в дневната на изоставената къща и наблюдавал макар и незначителното движение насам-натам. Хора се появявали около три часа и към пет обикновено изчезвали, тъй като през зимата рано се смрачавало. Дневната била тъжно и пусто място. Някога сигурно е била прелестно кътче, където семейството се е събирало, за да обсъди току-що отминалия ден. Сега обаче принадлежала само на мишките… и на Денис, разбира се. Пейна, след като чул изявлението на Денис, че може да чете и да пише „твърде добре за човек от прислугата“ и след като го накарал да напише Великите букви (било тъкмо по време на закуската във вторник, последното истинско хапване на Денис, след обяда му в понеделник, хапване, за което си спомнял с разбираема носталгия), го снабдил с няколко листа хартия и молив. Денис се трудил усърдно през много от часовете, които прекарал в запуснатата къща, за да напише една бележка. Пишел, задрасквал, преписвал, мръщел се ужасно, докато препрочитал, почесвал се по главата, подострял си молива с ножа и отново пишел. Срамувал се от правописа си и се ужасявал, че може да забрави нещо съдбоносно, което Пейна му е казал да включи в нея. На няколко пъти, когато бедният му, изтощен мозък просто не бил в състояние да продължи, той се ядосвал, че Пейна не останал буден още един час онази нощ, когато Денис отишъл при него, и не написал сам проклетата си бележка, или поне да я бил продиктувал на Арлън. През повечето време обаче се радвал, че има занимание. Цял живот бил работил здравата и безделието го правело нервен и неспокоен. Предпочитал да работи със силното си младежко тяло, отколкото с не така силния си младежки мозък, но работата си била работа и той се радвал, че я има.