В събота на обяд разполагал с писмо, от което изпитвал видимо задоволство (това било добре, тъй като по начина, по който пишел, за да стигне до него, изразходвал всичко до последните два листа). Денис го разглеждал с особено възхищение. То покривало двете страни на листа и било най-дългото нещо, написано от него досега. Сгънал го до големината на хапче, след което занадничал през прозореца в нетърпеливо очакване да стане достатъчно тъмно, за да тръгне. Питър видял сгъстяващите се облаци от своята стая на върха на Иглата, а Денис — от дневната на изоставената къща, но и двамата били научени от бащите си — единият крал, а другият — негов иконом, да четат по небето, затова и Денис си помислил, че на другия ден ще вали сняг.
В четири часа дългата синкава сянка на къщата започнала да се разпростира и Денис вече не чувствал толкова силно желание да тръгва. Там го дебнела опасност… смъртна опасност. Трябвало да отиде, където Флаг може би и в момента правел своите черни магии, може би и в момента проверявал дали един иконом е болен. Но как се чувствал Денис, наистина нямало значение и той го знаел. Било дошло времето да изпълни дълга си, както всички икономи от предишните поколения в семейството му го изпълнявали векове наред и Денис също щял да направи всичко възможно.
Щом се смрачило след залез слънце, излязъл от къщата, сложил снегоходките и се отправил през полето към крепостта. Безпокояла го мисълта за скитащи вълци, но можел само да се надява, че няма да срещне такива или поне, че те не биха го закачили. Нямал и най-малката представа, че Питър е решил да направи своя опасен опит за бягство през следващата нощ, но и той, както Пейна, както и самият Питър, изпитвал нужда да бърза. Струвало му се, че буреносни облаци са притиснали сърцето му, подобно на онези в небето. Докато упорито напредвал през безлюдното, покрито със сняг поле, мислите му търсели начин как да влезе в замъка, без да го видят и да му поискат паролата. Мислел, че знае как да го направи… ако, там била цялата работа, Флаг не го подушел.
Само произнесъл наум името на магьосника и веднага нейде в тихата бяла пустош завил вълк. В мрачното помещение под замъка, което служело за жилище на Флаг, магьосникът изведнъж се изправил на стола, в който бил заспал с разтворена на корема книга за чудотворните билки.
— Кой произнася името на Флаг? — прошепнал магьосникът и двуглавият папагал изпищял.
Застанал сред голямото и безлюдно бяло поле, Денис чул този глас, лепкав и неприятен като паяжина, в собствената си глава. Спрял се и затаил дъх. Когато най-накрая въздъхнал, дъхът му изскочил като студена костилка от устата му. Денис бил напълно вледенен, но горещи капчици пот покривали челото му.
Откъм краката му се разнесли сухи, припукващи звуци Хръс! Хръс! Хръс!, когато няколко от изгнилите върви на снегоходките се скъсали.