Маги Дейвис
Очите на любовта
1
— Какво да правя с тази жена! — Без да поглежда към табличката в ръката си, Магнус знаеше, че данъците, които плащаше селището Торшъм Лей, не включваха млади жени. — Какво, по дяволите, става тук? — изръмжа заплашително той и хвърли гневен поглед към момичето, застанало на брега сред сандъци и кошници.
Управителят на Торшъм, чийто господар Айво дьо Брийс не беше благоволил да дойде, за да обясни какво е имал предвид с този необичаен данък, нервно плъзна език по сухите си устни.
— Ами вижте, млади господине…
Магнус нямаше нито време, нито търпение да слуша дълги, объркани истории.
— Кажи ми направо, човече, какво означава това? — изфуча разярено той. — Много добре знаете, че данъци не се плащат с жени!
Все пак младият рицар трябваше да признае, че по-рано това е било възможно и често се е практикувало. Саксоните например не се срамували да търгуват с роби, а понякога и северняците докарвали малки момчета, за да угодят на феодалните си господари.
Днес обаче, продължи да размишлява той, докато броеше чувалите с овес, натоварени от моряците, Англия е просветено кралство, управлявано от добрия крал Хенри II, а църквата ни е строга и справедлива. Законите важат дори в далечния Север, в граничните области на Шотландия.
— Къде е Дьо Брийс? — Едно от задълженията на земевладелците беше да посрещат лично събирача на данъците. — Защо не ме чакаше на пристана със списъците? — Още преди управителят да е успял да отговори, Магнус изръмжа: — Велики боже, надявам се, че не ми е подхвърлил наложница, която му е омръзнала?
Управителят го погледна смаяно.
— О, не, млади господине, кълна се в бога и в Дева Мария! Момичето не е уличница!
Моряците редяха внимателно чувалите с ечемик и просо, за да не ги намокри приливът. Тежко натовареният кораб на графа беше изтеглен на брега и се издигаше пред тях леко наклонен. Килът му беше заровен дълбоко в пясъка.
Управителят размаха голямата си ръка.
— Знаете ли, трудно ми е да разкажа историята й с малко думи. Виждате ли, тя е… ами, тя… — Посочи неподвижната женска фигура и продължи: — Това, което виждате на брега, млади господине, е… ами, красива булка в сватбената й одежда.
Магнус зяпна неразбиращо. В този миг в залива нахлу вятър, развя връхните дрехи на моряците и смъкна качулката от главата на момичето.
Тя продължаваше да стои неподвижно сред имуществото си. Очевидно някой я беше стоварил там с голяма бързина. Значи не беше наложница. Разбира се, ако можеше да се вярва на управителя.
Магнус трябваше да признае, че непознатата е смайващо красива. Дългата, разпусната коса светеше в наситени златни тонове, които нямаха нищо общо с обичайните почти бели гриви, характерни за северните раси по крайбрежието. Очите бяха смарагдовозелени, с черен ръб около ириса. Обичайното було от прозрачна червена коприна беше пристегнато с нежна плетеница от златни и сребърни конци. Вятърът отмахна булото и златнорусата коса се развя като червено-златен флаг.
Магнус я наблюдаваше мрачно. Незнайно защо си спомни статуите на светици, които беше виждал в катедралите на Нормандия. Света Ана, Света Бертрил и самата Света Дева. Фигурите бяха покрити със злато, в очите искряха скъпоценни камъни. Върху златната кожа бяха облечени копринени одежди. Отскоро майсторите използваха златни листове — техника, дошла от Изтока, където статуите в църквите бяха богато украсени и много привлекателни. Нещо в момичето му напомняше за тях.
И какво от това — прекъсна внезапно мислите си Магнус, — какво ме интересува това момиче! По света имаше достатъчно продажни жени. За съжаление до днес нямаше представа, че търговията с тях продължава така открито. Никога не му бяха предлагали жени заедно с овцете, говедата, дървата и житото, които селата трябваше да плащат ежегодно.
— Не ми трябват жени — повтори той и отново се задълбочи в табличката си.
Слънцето бързо падаше към хоризонта, ноемврийският следобед беше студен. Трябваше да се върне по светло при другия кораб на графа, защото нямаше доверие в негодниците, които се бяха наели като моряци.
— Тридесет овце, четири дузини гъски, четири вола — продължи той, като изтриваше написаните с тебешир цифри с края на ръкава си.
Доколкото можеше да прецени, Торшъм Лей беше изпълнил задълженията си. На борда вече бяха натоварени и няколко особено красиви големи лъкове, с които се славеше тази гранична област.
Управителят се загърна в дебелото си палто и погледна загрижено към брега.
— Трябва да вземете момичето, сър Магнус — настоя той. — Моля ви! Не можем да я върнем в селото. Милорд Дьо Брийс нареди да я оставим тук, все едно съгласен ли сте да я отведете или не.