По коридорите се срещаха изключително рицари, които поздравяваха, четяха документите му и бяха гладко избръснати и изпълнени с уважение. Най-много му харесваше мелодичността на норманския френски, който звучеше като музика в ушите му. Зарадва се и на сериозния правен съветник Фицгамлин, при когото го отведоха.
— Добре дошли в кралството на Лъва, сър тамплиере. — Правният съветник на крал Уилям предложи на Асгард място до масата, отрупана с пергаментови свитъци и изцапана с петна от мастило. — Намирате се в крепостта на Едуин в сърцето на Шотландия — обясни сухо той и наля вино. — Какво ви тласка още по-нататък?
— Искам да се запозная отблизо с шотландския начин на живот.
Съветникът с усмивка му подаде чашата.
Асгард отпи голяма глътка. Великолепно, гъсто вино от Източна Франция, област, известна с червените си вина. Двамата поговориха за лозарството и постигнаха съгласие, че когато не може да има френско, испанско или поне италианско вино, човек трябва да пие бира. Англичаните не умееха да отглеждат добри лозя, но дори шотландците правеха бира, която можеше да се пие.
Правният съветник вдигна тост за доброто здраве и благоденствието на крал Хенри II, изтормозен от интригите на двамата си големи синове Хенри и Джефри.
Последва дълго мълчание.
Беше невъзможно да говорят за бунтовните наследници на английската корона — това означаваше да ги заподозрат в държавна измяна. Но междувременно цяла Англия и голяма част от Нормандия беше разбрала, че старият крал е направил голяма грешка, като е назначил принц Хенри за втори регент. Първоначално този жест имаше за цел да обуздае честолюбивия млад мъж, но в крайна сметка доведе дотам, че претенциите на принца станаха още по-големи.
Много скоро принц Хенри стигна до извода, че е официален регент, но в действителност не играе роля в управлението на Англия. Бушуващ от гняв, той се качи на кораба за Франция, за да се съюзи там с враговете на баща си. По-малкият му брат Джефри, известен с престъпните си наклонности, се присъедини към него. Оттогава бащата воюваше със синовете си.
Докато мислеха за едни и същи неща, Асгард и правният съветник избягваха да се поглеждат. Бъдещето на Англия даваше предостатъчно поводи за безпокойство. Всеки се боеше от последствията, защото крал Хенри имаше слабост към двамата отцепници, а кралица Елеонор непрекъснато се месеше в полза на децата си. Естествено никой нямаше право да говори за това, особено тук, в Шотландия, където стените имаха стотици уши.
Правният съветник посочи бутилката, но Асгард благодари и отказа втора чаша вино. Беше дал на циганката последното си парче хляб и не смееше да пие твърде много на празен стомах. Освен това искаше да заговори възможно най-бързо за задачата, която го беше довела в Единбургската крепост като пратеник на крал Хенри II.
— Уважаемият крал Хенри II — започна тамплиерът, — който почита своя приятел, крал Уилям Лъва, и му помага, с каквото може, желае да получи сведения за едно лице, за което му беше съобщено. Абатисата на манастира „Сен Сюлпис“, община на нормански монахини под личното настойничество на крал Хенри, е изпратила оплакване до краля. В манастира живеела послушница, която според монахините била толкова мила и добра, че говорят за нея като за светица. Някой си Айво дьо Брийс, васал на граф Честър, я отвлякъл от манастира.
Правният съветник опря лакти на масата и погледна втренчено Асгард.
— Манастирът „Сен Сюлпис“ е много далече от Англия. Ако не се лъжа, намира се северно от Вийган на брега на река Рибл.
— Точно така — потвърди Асгард. — Манастирът е построен на земя, която според граф Честър е негова собственост. В граничните области рядко се знае на кого дължиш васална вярност, на англичанина Хенри или на шотландеца Уилям. — Тамплиерът беше сигурен, че правният съветник беше наясно с положението. — Монахините от „Сен Сюлпис“ обаче — продължи той — плащат годишен данък на нашия благословен крал Хенри.
Съветникът вдигна вежди.
— Те плащат данък и на крал Уилям.
Асгард отпи глътка вино. Очевидно набожните жени бяха сметнали за по-разумно да плащат на двама господари, за да опазят манастира си в това несигурно време.
— Във всеки случай сестрите се обърнаха към английския крал — продължи отмерено той. — Ако наистина става въпрос за светица, случаят е много деликатен. Цялото християнство страда от болката, причинена на църковна девица.
— Аз също съм осведомен за момичето, но никой не го нарече светица — възрази меко съветникът. — Повечето смятат, че е вещица. — Преди Асгард да е успял да го прекъсне, той продължи: — Както и да е, аз не отдадох голямо внимание на случая. Не виждам защо крал Хенри е толкова заинтересован, след като междувременно дворът му се премести в… къде беше всъщност? Май в Уинчестър.