— В кошницата има бебе — пошепна задавено той. Едайн вдигна очи от кралското писмо и засия с цялото си лице.
— Името й е Маеве, червената кралица. Защото има твоята коса.
Магнус пусна кърпата. Пелените бяха от избродирания лен, с който се славеха монахините. Розовото бебе, което спеше вътре, се усмихваше блажено насън.
Косата не е моята, каза си той, много по-светла е, червено-златна. Като на майка му.
— Хенри е жесток човек — говореше Едайн и думите й достигаха до него много отдалеч. — Как е могъл да постъпи така с теб! Изпратил те е на път с убеждението, че трябва да избираш между мен и семейството си. Знаеш ли, мисля, че той тъгува много за младия крал Хенри. Чуй какво е написал: „Младите и красиви хора, удостоени с божията милост, не бива да страдат.“ Това сме ние, Магнус — обясни трогнато тя. — Какво си му казал? — Вдигна пергамента към него и посочи края на писмото. — Крал Хенри те изпраща в Ирландия като господар на тамошните ленни владения на баща ти! И ни дава съгласието си да се оженим!
— Имам дъщеря. — Магнус вдигна кошницата и се опита да разтвори юмручето на спящото бебе. — Нашата дъщеря!
Едайн сложи кралското писмо в скута си и го приглади.
— Следващото ни дете ще е син. Вътрешният глас ми го каза.
Като не получи отговор, тя вдигна глава и установи, че любимият й се отдалечава между лехите с цвекло с кошницата в ръка, забравил света около себе си.
— Върни ми я — извика подире му тя. — Скоро трябва да я нахраня.
Котката Фомор скочи в скута й.
— Не, не сега — каза й Едайн и я бутна.
Рубинът в ухото на животното блесна, когато то се отдалечи обидено.
Едайн се засмя тихо.
— Не бива да ревнуваш — рече примирително тя. — Когато порасне, ще я учиш да язди.
Магнус се върна и застана пред нея.
— Нямаше да те убия — заговори той — и ти го знаеш. Бог ми е свидетел, че идеята беше глупава. Но дни наред търсих изход и бях напълно отчаян.
Едайн взе кошницата от ръцете му.
— Какво щеше да направиш, любов моя?
— Всичко, което ти би поискала от мен. — Той зарови пръсти в червената си коса и се отпусна на земята до нея. — Аз не бих могъл да живея без теб, Едайн. На света няма нищо по-важно от теб и не ме е грижа, че много хора те наричат вещица и твърдят, че омагьосваш бедните души да изпълняват волята ти. Аз никога не съм се чувствал омагьосан от теб. Ти си моят ангел, сърцето ми ти принадлежи. Освен това съм сигурен, че имаш нужда от мен, за да те обичам и закрилям.
Очите й заблестяха.
— Колко си умен… — прошепна тя. Сложи ръка върху неговата, наведе се и го целуна.
Магнус нежно приглади с голямата си ръка златната й коса.
— Мисля, че щях да те отведа при крал Хенри и да го предизвикам. Кълна се във всичко свято, че щях да застана пред краля и пред цялото английско благородничество и да откажа да те предам на тамплиерите! Или на английските епископи! Щях да им заявя, че ти си моята любов, моята жена, и да предизвикам всички на бой.
Ала изведнъж забрави войнствените си намерения и се наведе над кошницата с бебето.
— Каква сладка устичка има, като розова пъпка. Ще я нахраниш ли най-после?
Едайн сложи червенокосото бебе на гърдите си. Магнус протегна ръка и внимателно обхвана главичката му.
— Червената кралица на Ирландия. — Погледът, който отправи към Едайн над малкия вързоп, беше изпълнен с блаженство.
Едайн се усмихна.
— Червената Маеве от Конахт е била велика кралица. Кралят пише, че от благодарност за великодушието му трябва да кръстим първото си дете на него. — Тя се засмя развеселено. — Мислиш ли, че дъщеря ни ще се радва да носи името „Хенри Плантаженет“?
Сърцето й преля от любов, когато той отметна глава назад и избухна в луд смях.