Асгард с мъка потисна надигащия се в гърдите му гняв. Непременно трябваше да получи разрешение да влезе в земите на шотландците като пратеник на крал Хенри. Очевидно в Лондон не беше успял да постигне целта си.
— Да, по това време на годината кралят обикновено е в Уинчестър.
Двамата седяха един срещу друг в малкото помещение с каменни стени и се гледаха втренчено. Асгард все още не беше разбрал защо английският крал беше взел толкова присърце съдбата на една незначителна послушница в далечния манастир от граничните области. В Лондон не му трябваха обяснения, но постепенно го обхващаше чувството, че трябва да знае повече. Много повече.
— Аз съм тук — заяви той, — защото господарят ми крал Хенри е получил сведения, че неговият васал Дьо Брийс е в Шотландия. Дьо Брийс е хлъзгав като змия, постоянно бяга от господаря си граф Честър. Дошъл съм да го търся в земите на шотландците, защото имаме новини, че е… взел със себе си невинната послушница.
Фицгамлин го наблюдаваше със съмнение.
— Дьо ла Герш, ако някой си е позволил да отвлече послушница от лоното на майката църква, това е църковен въпрос, нали?
Асгард извади от туниката си пергаментов свитък.
— Да, милорд, тъкмо по тази причина нося писмо от висшия прелат на Англия, архиепископа на Кентърбъри, който моли за подкрепата на крал Уилям.
Подаде му пергамента, навит на руло и подпечатан с червен восък, Фицгамлин го взе и го остави на масата.
— Значи искате от мен кралско пълномощно, за да можете да потърсите васала на Честър в Шотландия? — попита тихо той.
Отново се възцари мълчание. Асгард знаеше, че трябваше да започне отнякъде. Тъкмо затова се нуждаеше от разрешението на Уилям. От думите на Фицгамлин обаче стана ясно, че — все едно къде се беше скрил Дьо Брийс с предполагаемата светица. — Уилям Лъвът, кралят на Шотландия, не беше готов да предаде момичето на английския крал. Вероятно Уилям искаше пръв да се убеди в способностите й.
Правният съветник на шотландския крал вдигна стомната с вино.
— Ще позволите ли да напълня чашата ви?
Асгард дьо ла Герш го погледна замислено. Вече беше сигурен, че ще получи разрешение да обиколи Шотландия и да намери момичето. Но онова, което преди седмици в Лондон изглеждаше просто и ясно, се оказа сложно и заплетено.
Рицарят кимна и протегна ръка.
От товарния кораб на графа спуснаха на вода малка лодка с двама гребци, за да го изтеглят от пясъчната плитчина. За съжаление вълнението се усилваше. Колкото и да се напрягаха гребците, малката лодка не можа да помръдне големия кораб.
Следвайки виковете на моряците, гребците се върнаха, взеха на борда желязната котва на кораба и загребаха към по-дълбоки води, където можеха да я потопят. След това зачакаха, докато останалите от екипажа се опитваха да освободят кораба с помощта на котвеното въже.
Грамадният кормчия, който беше отговорен и за този кораб, и за другия, който ги чакаше в залива, продължаваше да твърди, че трябва да хвърлят Едайн в морето. Магнус заповяда на момичето да седне отново на чувалите с жито и постави до него войник.
Кормчията кипеше от гняв, и с пълно право. Магнус сам не разбираше какво ставаше с него. Не можеше да си обясни как беше започнала тази безумна история, защо се бе върнал на брега. Защо просто не я остави, както възнамеряваше първоначално? Помнеше само тихото пошепване в ухото си. Нежен шепот, на който не можа да устои.
В онзи миг му се струваше, че най-естественото нещо на света е да се върне и да вземе момичето на борда. Сякаш тя имаше пълното право да замине заедно с другите данъци. Сега обаче, докато размишляваше над случилото се и наблюдаваше изпод вежди момичето, треперещо в мократа наметка, не намираше никакъв смисъл в действията си.
Още по-неразбираемо беше защо тя се хвърли така неочаквано към кормилото и нарочно насочи кораба към пясъчната плитчина.
След като успя да овладее кормилото, севернякът Олф я сграбчи за раменете и я раздруса с такава сила, че качулката падна от главата й и златните коси се разпиляха като коприна по гърба.
— Защо го направи? — изрева вбесено Олаф. — Кажи ми защо ни тласна към плитчината или ще те хвърля през борда да се удавиш!
За да покаже, че заплахата е сериозна, той вдигна момичето над главата си. Единственият й отговор беше страхлив писък.