Единственото, което му оставаше — ако оцелееха, — беше проклетото момиче. Това беше всичко, което можеше да покаже. В името на господ и Светата дева, щеше да бъде цяло чудо, ако Честър не заповядаше незабавно да го оковат във вериги и да го хвърлят в подземния затвор. Вместо да донесе годишните данъци от граничните области, той водеше една бездомна жена, от която поданиците на графа от североизточното крайбрежие недвусмислено бяха пожелали да се отърват.
Обзет от луд гняв, Магнус се обърна и заповяда на войниците да отвържат животните и да ги хвърлят в морето. Докато изпълняваха заповедта му, моряците от другия кораб се скупчиха около командира си, оглеждайки се страхливо, сякаш се бояха, че идеше и техният ред.
Магнус помогна на мъжете да се отърват от добитъка. Няколко овце се опитаха да плуват между високите вълни. Като стана свидетел на безизходната им борба, той стисна здраво зъби.
Следващата му заповед към четиримата войници беше да изхвърлят през борда чувалите с жито. Като се огледа, Магнус видя, че вече беше тъмна нощ. Единствената светлина идваше от грозните буреносни облаци над главите им. Призрачното сияние беше достатъчно да види водата, която стигаше почти до коленете му. Успя да стигне до хората на Емерик и изрева на изплашените моряци да намерят кофи и да изгребват водата. Севернякът на кормилото ругаеше и крещеше на гребците да се държат здраво и да гребат, за да не се озоват всички в преизподнята.
Тласкан от дълбоката сила на отчаянието, Магнус тичаше от единия до другия край на кораба, прескачаше всичко, което му се изпречеше на пътя, гонеше гребците обратно към пейките и изхвърляше през борда всеки по-голям предмет, който му попадаше пред очите. Лека-полека корабът се изпразни, остана само човешкият товар. Но дори когато изхвърлиха целия баласт, заплахата остана. Както и преди, тромавият кораб се намираше в смъртна опасност.
Нощта беше безкрайна. Изтощените моряци все по-често заспиваха над греблата, колкото и да се опитваха да останат будни. Магнус едва различаваше мъжките фигури в мрака, но съзнаваше как и те като него се измъчват от мисълта, че продължават да се движат на север и все повече се отдалечават от родните места. Отиде при момичето, което помагаше на Емерик да превърже един ранен гребец. Въпреки ранената си ръка рицарят бе успял за направи от наметката си нещо като навес, под който лежаха двама ранени. Магнус клекна и прегледа моряците.
— Този тук е мъртъв — установи той. — Или всеки момент ще умре. Най-добре да го хвърлим веднага в морето.
Чу как момичето изохка и се ядоса. Тя със сигурност се бе опитала да спаси живота на бедния моряк.
— Свалете ризницата и оръжията си — обърна се той към рицаря. — Ще ви е трудно да плувате с ранената ръка.
Вече не можеха да си затварят очите пред факта, че рано или късно щяха да се озоват в морето. Емерик явно беше на същото мнение, защото кимна и се зае да разкопчава ризницата със здравата си ръка.
Момичето се обърна към него с разширени от страх очи.
— Не, това е невъзможно! — извика тя. — Нима корабът ще потъне?
Магнус искаше да й отговори, че не знае, че няма опит с кораби в бурно море. Вместо това, като видя отблизо прекрасното лице и дългата златна коса, залепнала за главата й, изпита предишния гняв. Какво, в името на бога и на всички светии, го бе накарало да се върне на брега, за да я вземе, сякаш нямаше собствена воля? Да не би да го беше омагьосала?
Случилото се беше необяснимо. Неприятното чувство, че тази руса вещица го бе принудила да се върне с магия, ставаше все по-силно. След това незнайно как бе разбрала, че разбойници ще нападнат лагера им. И нарочно беше обърнала кормилото, за да забави пристигането им.
Той приближи лице към нейното.
— Дали корабът ще потъне? По-скоро аз би трябвало да ви задам този въпрос, мадмоазел. Струва ми се, че вие знаете за бъдещето повече, отколкото всички мъже на борда, взети заедно.
В същия миг кормчията извика:
— Внимание! Внимание! Носим се към сушата! Огромна вълна се изсипа върху кораба и помете моряците, греблата и платната.
Магнус посегна към Емерик и момичето. Паническите викове на екипажа отекнаха болезнено в ушите му, усети как загуби опора и как някой се вкопчи в него.
Силната вълна го запрати през парапета. Корабът се блъсна в скала. Дебелите дървени греди се натрошиха с оглушителен трясък. Сякаш върху тях се изля половината Ирландско море. Грохотът беше толкова силен, че едва не му спука тъпанчетата. Когато успя да вдигне глава над водата, видя, че течението го носеше между скалите към брега. Морето се удряше с оглушителен шум в каменните блокове и вълните се превръщаха в ослепително бяла пяна.