Магнус усети как краката му стъпиха върху нещо хлъзгаво и залитна. Тежестта на снаряжението и мечът го потеглиха към дъното. Ръцете му бяха заети. Стройно, силно тяло се беше вкопчило в него и не го пускаше.
Следващата вълна го пое и го метна напред. Тялото, което държеше в ръце — или по-скоро то го държеше, — беше на момичето. За миг видя главата й, дългата руса коса, която плуваше като жива. Ледената вода ги понесе без цел между скалите. Магнус отново намери опора под краката си. Пясък. Последната вълна го изхвърли на сушата.
Дори когато падаше, ръцете на момичето останаха на раменете му. Мечът го удари в коляното. Шлемът бе отнесен от водата, устата и дробовете му се напълниха със солена вода.
Най-прекрасното време на деня беше вечерната молитва, когато монахините пееха.
Откакто се помнеше, вероятно от третата й година, вечернята след последното хранене за деня беше време на абсолютен мир. В часа за молитва този мир изпълваше залите и коридорите на манастира „Сен Сюлпис“. Пеенето на монахините беше божествено.
В края на деня, когато им беше позволено да пеят, всички бяха толкова щастливи, че често забравяха определеното време. Естествено абатисата ги мъмреше строго, но самата тя имаше прекрасен глас и нерядко нарушаваше правилата.
Децата, които живееха в манастира, докато стигнат необходимата възраст, за да станат послушнички или да постъпят на работа в града, също присъстваха на вечернята, скупчени в един ъгъл на голямата църква.
Неземно красивите песни на монахините в полумрака, сиянието на свещите и сенките зад трепкащите пламъчета се запечатваха завинаги в съзнанието на децата. Всичко това ставаше в часа, когато слънцето залязваше и започваше хладната нощ. Навън ставаше толкова тихо, та децата вярваха, че самите ангели са дошли да слушат. Щом отзвучеше последният тон на песента, значи денят беше свършил. След три часа, щом приключеха с последната молитва за деня, достопочтената абатиса проверяваше вратите и голямата порта — по това време децата отдавна бяха в леглата и спяха сладък сън.
Естествено дните невинаги протичаха така хармонично и мирно. Понякога студеният вятър проникваше през дебелите стени и гласовете на хората звучаха жално и мъчително, както зимната буря свиреше в сводовете на параклиса. Тогава безкрайните песнопения бяха изпитание за търпението и дори игуменката не пееше както обикновено.
Едайн отвори очи.
Онова, което чуваше, не бяха гласовете на монахините, а вятъра, студения му рев, докато се провираше между скалите на негостоприемния бряг. Тя лежеше по гръб и виждаше над главата си червеникави облаци, които се носеха с шеметна бързина по слънчевото небе.
Вече е ден, установи смаяно Едайн. Не часът на смрачаване, когато монахините от „Сен Сюлпис“ се събираха за вечерна молитва. Тя само бе сънувала сестрите и мирните им песнопения, но сега се намираше отново в действителността, на брега, заобиколена от вятър и скали.
Тогава си спомни бурята. Значи съм оцеляла, помисли си, треперейки.
Не беше убедена, че ще оцелее, макар че вътрешният глас се опитваше да я успокои, внушаваше й, че животът й продължава. Сега, под ярката слънчева светлина, си спомни как корабът се блъсна в скалата, как вълните ги погълнаха, как всичко потъна в непроницаемия мрак на нощта. Никой не беше разбрал къде ги бе изхвърлила бушуващата вода.
Едайн предпазливо раздвижи крака. Цялото тяло я болеше. Спомни си също, че се бе опитала да помогне на младия рицар, но той беше толкова едър, а мечът и ризницата му — толкова тежки, че не беше постигнала кой знае какво.
Все пак двамата бяха успели да стигнат до това защитено местенце между скалите. По-късно, когато започна да се зазорява, дойде приливът и заля краката им. Едайн се събуди и накара рицаря да се преместят по-нагоре, да се скрият под една скална издатина. Изтощени до крайност, двамата рухнаха върху твърдата трева и потънаха в дълбок сън, близък до безсъзнание.
Едайн въздъхна и се притисна до едрото мъжко тяло. Вероятно бяха сами, но тя нямаше сили да стане и да провери.
Над главите им кръжаха кресливи чайки. Слънцето правеше убежището им почти поносимо. Ако още някой от кораба беше оцелял, той със сигурност не беше на този бряг, защото наоколо цареше пълна тишина. По гърба й пробягаха студени тръпки. Може би всички бяха мъртви. В този миг мъжът до нея се размърда, но не се събуди. Тя се притисна още по-силно до него. Слънцето постепенно изсуши дрехите й, втвърдени от морската вода. Лъчите топлеха приятно голата й кожа.