Той отхвърли грубо дръзката й ръка и тя се отдръпна засрамено.
— Кълна се в бога — процеди през зъби рицарят, — че сте по-покварена, отколкото ви смятах. Нищо чудно, че Дьо Брийс толкова е бързал да се отърве от вас!
5
Когато се изкачиха на хълма, Магнус спря и се огледа. Под тях беше заливът, където бяха преживели нощта и бурята. Осеяният със скали бряг се простираше, докъдето стигаше погледът.
След време някой щеше да му обясни, че тази част от шотландския бряг е известна като „теснините на Киркинър“ и че там са намерили гибелта си много кораби. Но от мястото, на което стоеше, не можа да види нито следа от мачта или парче от платно. От кораба му не беше останало нищо. Видя само скалистия бряг на коварното Ирландско море и шибаните от вятъра вълни.
Напразно се опита да скрие разочарованието си. Нямаше причини да плаши момичето, но тайно се бе надявал да открие още оцелели. Поне един моряк, който да му каже къде се намират и как да стигнат до земите на граф Честър.
Засенчил с ръка очите си, Магнус огледа бурното море. Тъй като бурята ги беше отнесла на север, той предполагаше, че се намират в Шотландия, но в коя част от крайбрежието… Всъщност това беше само предположение. Можеше само да се надява, че вятърът не ги е отнесъл чак в дивите планини или на някой остров западно от тях. Шотландия и без това беше опасна.
Магнус хвърли бърз поглед към момичето. Дрехите й бяха мокри, тя стоеше пред него с тракащи зъби и цялата трепереше. Беше вързала косата си със скъсания си шал, но отделни златни кичурчета се бяха изплъзнали и се вееха на вятъра. Със стройно тяло, висока за жена, с правилни пропорции, които личаха дори под мократа наметка. Като я видя пред себе си, безупречно красива, макар че едва не бе станала жертва на морето, той неволно си помисли, че историята на управителя за провалената й женитба е имала за цел по-скоро да скрие истината — а тя беше, че това невероятно красиво момиче е било наложница на Дьо Брийс. Сигурно съпругата му го бе принудила да се откаже от младата красавица. В този момент момичето повече от всякога напомняше на Магнус за статуя на светица със смарагдови очи. Изглеждаше му като чужденка, изобщо не приличаше на жените от Франция или Англия. Ала не можеше да обясни какво го бе навело на тази мисъл. Управителят му каза, че била сираче, отгледано от монахините в „Сен Сюлпис“, без да се знае откъде произхожда.
— Най-добре е да обиколим брега, за да видим има ли и други оцелели — изръмжа той.
Не вярваше, че някой е останал жив, но не му хрумваше нищо по-добро, освен да се предадат на първите срещнати шотландци или да се подслонят в най-близкото селище. Естествено това не беше умно решение. Шотландското крайбрежие беше известно с това, че местните хора задържаха корабокрушенците срещу откуп и убиваха всички, които не бяха в състояние да им донесат пари. Шотландският крал беше заселил по брега много нормански семейства с надеждата да цивилизова тези диви места. Семейство Брюс живееше в Анандейл, семейство Дьо Морвил — в Еършаир. В Лодърдейл пък се бяха заселили членове на рода Фицалън, за които се говореше, че Уилям Лъвът издигнал феодалните господари в наследствен ранг стюарди. Шотландските варвари скоро свикнали да ги наричат с това име.
Като се имаше предвид това, най-добре беше да се придържат към брега и да се надяват, че ще намерят оцелели. Да вървят на юг и да търсят норманско имение. Ако бяха близо до Еършаир, Магнус щеше да потърси подслон при семейство Дьо Морвил, които му бяха далечни роднини — по-точно произхождаха от същия град в Нормандия, от който беше семейството на дядо му.
Той потърка брадичката си, небръсната от два дни. Съзнаваше, че се излагат на голяма опасност. Трябваше дълго да вървят пеш през негостоприемните шотландски земи, а външността им със сигурност щеше да направи впечатление. Макар че морето беше отнесло бойния му шлем, ризницата беше на гърба му, а такава изработка не се срещаше толкова далече на север. Още първият бос шотландец щеше да хареса изработената в Испания ризница и да го убие.
По дяволите, каза си Магнус, това се отнася и за меча ми! Той беше подарък от баща му, когато го удостоиха с рицарско звание, заедно с металните шпори. Подаръкът, който графът беше направил на своя първороден син и наследник, трябваше да го придружава през целия му живот. Дори крал Хенри се възхити на оръжието и намекна, че много би искал и той да притежава такъв меч, поръчан от щедрия граф Морли. Ако не се разделя поне с ризницата, каза си решително Магнус, ще представлявам истинско предизвикателство за всеки срещнат крадец и убиец.