Ами момичето?
Тя стоеше неподвижно до него, обърната към морето, и той огледа крадешком изваяния й профил. Носеше тесен сребърен пръстен и сребърни гривни. Роклята беше втвърдена от солта, разкъсана на някои места, но беше копринена и с красива бродерия. Обувките й бяха изчезнали, но наметката беше от най-фина вълна.
Облечена като невеста, каза си мрачно Магнус. Част от историята за правото на сеньора върху първата брачна нощ. Все още вярваше, че е била наложница на Дьо Брийс, и смяташе, че дързостта й да погледне — в панталона му потвърждава това предположение.
Магнус потърка отново небръснатата си брадичка и безпомощно се запита какво трябваше да направи с нея. Щеше да му бъде безкрайно трудно да опази и двамата живи. Момичето беше като червен флаг, който щеше да привлече негодници от всякакъв вид. Ако не искаше постоянно да води битки, за да я защитава, трябваше да се раздели с нея.
Изкушението да я остави на брега беше голямо. Трябваше да постъпи така още когато я видя за първи път. Но, без да може да обясни защо, междувременно беше стигнал до заключението, че господ му е възложил да се грижи за това момиче. Като наказание.
Отново го заболя глава. Споменът за безумното пиянство беше свеж в паметта му. Трябваше да признае жестоката истина: господ искаше да го накаже за разпътния му живот. За пиенето, хазарта и самохвалството, довело до това злощастно пътуване. Откакто живееше в двора на граф Честър, беше извършил много недостойни неща.
В известна степен можеше да разбере, че всемогъщият се гневи — той бе загубил кораба, бе изхвърлил товара през борда и по негова вина бяха загинали много хора.
Магнус въздъхна мъчително. Разумът му подсказваше как трябва да постъпи. Трябваше да отведе момичето при Честър — тя беше единствената оцеляла от корабокрушението, единствената му свидетелка. Само тя можеше да потвърди, че е дал всичко от себе си, че е рискувал живота си, за да предотврати катастрофата.
Рицарят беше наясно, че го очакват трудности. Не можеше да предвиди какво им готвеше бъдещето. Но беше длъжен да опита. Искаше да се изправи пред граф Честър и да му разкаже откровено какво се беше случило. Затова трябваше да отведе момичето при Честър и графът да изслуша свидетелските й показания.
Той пое дълбоко въздух и попита:
— Как ви е името?
Младата жена се стресна и го изгледа недоверчиво. Не беше забравила как й изкрещя, когато я улови на местопрестъплението.
— Едайн — пошепна тя.
— Едайн? — Името май беше ирландско. — Това ли е всичко? — Когато тя не отговори, попита нетърпеливо: — Нямате ли и друго име, освен Едайн?
Тя поклати глава.
Магнус нетърпеливо цъкна с език.
— Вижте, момиче, доколкото виждам, с вас сме попаднали някъде зад шотландската граница. Ясно ви е, че нямаме нищо за ядене и пиене, че можем да се нахраним само ако намерим или откраднем нещо. Кой знае колко време ще мине, докато стигнем до някое норманско имение. Трябва да се разделим с някои от притежанията си, защото може да срещнем разбойници и тогава лошо ни се пише.
Тя вдигна глава. Магнус видя големите зелени очи и запази по-нататъшните опасения за себе си. Ако шотландците откриеха, че синът и наследникът на граф Морли беше в ръцете им, неутолимата им жажда за откуп щеше да се удесетори.
— Да слезем при скалите — предложи той. — Ей там, при мъртвото дърво.
Тръгна по тясната пътека към морето и тя го последва. Стъпалата й сигурно бяха леденостудени, но стъпваше леко по скалата. За съжаление не беше в състояние да й помогне. Възможно най-скоро трябваше да открадне или да купи някакви обувки. Или да нагласи нещо от парчета плат и слама, както правеха саксонците.
Първо обаче трябваше да свалят всичко, което можеше да привлече крадците.
Щом стигнаха при мъртвото дърво, Магнус бързо свали плетената ризница. След това махна яката и я скри в подплатения жакет — много скоро със сигурност щеше да му се наложи да се бие. Беше му много трудно да пожертва скъпоценната си ризница.
Изкопа с камата си дълбока дупка и сложи ризницата вътре. След това шпорите и нагръдника.
Зарови бързо символите на своето рицарство и затъпка земята с ботушите си. След това сложи на мястото голям камък.
Момичето следеше движенията му с широко отворени очи.
— Никой няма да ги намери.
Той я погледна неразбиращо. Докато копаеше и слънцето топлеше гърба му, в паметта му оживяха спомени от родния дом. Замъкът Морли, майка му, братята и сестрите му, благородните жребци, които отглеждаше баща му, безкрайните поля, където растеше златно жито, меките възвишения. Живот, съвсем различен от този, който беше водил в двора на Честър, след като бе напуснал родината си.